петък, 7 октомври 2016 г.

Ревю на ,,Парченца от нашия живот'' - Хелън Дънбар



,,Парченца от нашия живот'' на Хелън Дънбар е една красива история за приятелството, смелостта, която понякога отчаяно се нуждаем да намерим в себе си, и моментите, които ни обричат и на падение, и на възход.

 - Мразят да трансплатират тийнейджъри, нали знаеш. Деца, които могат да обучат. Възрастните просто се предават и спазват правилата. Но ние винаги мислим, че сме по-умни от лекарите, по-умни от телата си. И знаеш ли какво? Не сме. Просто го запомни.

Един ден всичко рухва. Кал, Лизи и Спенсър са трима най-добри приятели, за които нищо няма да е същото. Когато Кал се събужда и разбира, че няма да види Лизи отново, че нейното сърце бие в гърдите му и никога повече няма да може да играе бейзбол, това му изглежда като края. Но му предстои да открие и да изпита много повече неща, отколкото предполага...

Искрено благодаря на издателство AMG Publishing за страхотната възможност да съпреживея това приключение с героите!

След смъртта на Лизи Кал стана по-объркан, несигурен, изгуби се. Той се нуждаеше някой да го върне обратно в света, който имаше смисъл за него. Това не бе невъзможно, но се оказа, че това, на което обаче беше способен, бе да си създаде нов. Научи се да живее отново, този път с чуждо сърце, преодоля страха, сковаващия го при мисълта, че всичко коренно се е преобърнало и може би част от него е умряла заедно с Лизи, и вината, която чувстваше, задето е изгубил контрол върху колата. Той беше лишен и от възможността да играе бейзбол - единственото нещо, в което усещаше, че е добър и правеше с такова голямо удоволствие - и това подсили усещането му, че вече нищо няма смисъл. Беше наистина прекрасно как треньорът му намери начин да му даде най-близкото възможно до това да е отново на терена.


Спенсър също подкрепяше Кал и го насърчаваше. Колкото и обтегнати и объркани да бяха отношенията им на моменти, по някакъв начин те успяха да си помогнат един на друг.

Забавно е. Обичах Лизи, но тя беше като бомба, която не знаеш кога ще избухне и дали ще разпръсне конфети или лентички наоколо, или ще отнесе сградата. Изпълваше всяко пространство, в което влезеше. Като карнавал или цирк.

Харесвам образа на Лизи, защото беше толкова истински. Тя таеше в себе си много болка и самота, жадуваше за обич и грижа, които не можеше да намери у дома си. И все пак тя бе също и прекалено настоятелна, на моменти изключително рязка и склонна да уязвява хората, нещо, което може би бе подклаждано от вътрешния й гняв към семейството й и света като цяло. Лизи не се задоволяваше с нищо, давеше се в мрачни чувства и се изолираше дори от приятелите си - най-близките й хора. По някакъв начин дори когато те даваха всичко от себе си за нея, тя беше някак безразлична, сякаш частта от нея, която можеше да бъде щастлива, бе изтръгната и недостижима.

,,Парченца от нашия живот'' ни дава променливата, неточна формула на живота и ни показва, че паденията не са окончателни и винаги има нещо по-добро, което ни чака зад ъгъла, а новото начало понякога може да настъпи едва след най-болезнената загуба.

Нещата няма винаги да са толкова лесни, но това не е проблем. Вероятно всеки научава този урок по различен начин. Вероятно всички приятелства трябва да бъдат проверени и да се променят, така че да продължат да имат смисъл.

четвъртък, 6 октомври 2016 г.

Ревю на ,,Правилата на привличането'' - Симон Елкелес


,,Правилата на привличането'' на Симон Елкелес е изключително забавно и увлекателно продължение на ,,Перфектна химия'' (ревю), което може да не е толкова динамично, но носи също толкова сладка и ненатрапчива нотка романтика, приятни емоции и лека наивност.

Последното, което Карлос Фуентес иска, е да отиде да живее при по-големия си брат Алекс в Колорадо. Но точно това се случва, след като се забърква с опасна банда в Мексико, излагайки се на риск. Много скоро след като постъпва в местната гимназия, Карлос отново успява да се забърка в неприятности и натопен за притежание на наркотици, единственият му шанс да не изхвърчи от училище е за живее в дома на бившия наставник на брат си - профер Уестфорд. Той среща дъщерята на професора - Киара - и остава изненадан от чувствата, които тя успява да предизвика у него. Той обаче не иска е да я завлече в живота си, особено когато наркобарон е по петите му и усеща, че нагазва все по-дълбоко.

Благодаря на издателство Ибис, че ми изпратиха копие от книгата и ми предоставиха невероятния шанс да стана част от тази история!

Киара ми стана симпатична още в самото начало със своята земност, овладяност и непринуденост, любовта си към природата и колите, широките си тениски и енергията си. Тя не се страхуваше да покаже коя е и бе изградила свой вътрешен ред, бе преодоляла несигурността и заекването си. Харесва ми колко по-различен бе образа й от този на Бритни - Киара знаеше, че не може да бъде друга и бе достатъчно сигурна в себе си, че да не опитва. Въпреки това ми се щеше да видя у нея някаква промяна от началото до края на книгата, каквато обаче нямаше.
 
Не мога да си представя, че момиче като Киара ще се нуждае от момче, което да се застъпи за нея, защото, ако някой посмее да я заплаши, тя навярно ще го удуши с огромната си тениска.


Карлос често ме нервираше със самодоволното си и детинско поведение и твърдата си убеденост, че целият свят се върти около него. Все се изкарваше жертва, вместо да си седне на задника, да реши какво всъщност иска и да се постарае да го осъществи. Подобно на брат си, беше изключително твърдоглавав, но често се бунтуваше повече напук на другите, отколкото заради някаква смислена причина, и се мъчеше да поддържа някаква фасада. Защо... май и той не знаеше. Все пак персонажът му, може би именно заради всичките си недостатъци, бе доста реалистичен. Хареса ми как Киара постоянно му се изпречкваше, нарочно или не, и объркваше всичките му възприятия, противопоставяше му се и го караше малко или много да се запита дали може би не греши за някои неща. Чрез връзката си с нея той стана някак по-отворен към другите, по-отговорен, разбра не само, че единствено от него зависи да промени живота си, но и че от време на време просто трябва да оставиш хората да ти помогнат.

Второстепенните герои ми бяха симпатични, защото внасяха разнообразие, но образите им не бяха добре изградени. Родителите на Киара бяха неестествено разбрани, търпеливи и подкрепящи, брат й - прекалено мило хлапе, а приятелят й Тък беше винаги в най-приповдигнато настроение. Колкото до Бритни и Алекс - тях почти никакви ги нямаше, не правеха нищо освен да се лигавят и да се суетят около Карлос.

Точно като първата книга, и ,,Правилата на привличането'' имаше свое цялостно послание, вложено и в заглавието - нещо, което обожавам. В конкретния случай това беше, че каквито и проекции да правим и каквито и и очаквания да имаме, това, което ни привлича у другите, е неизвестно и за нас самите.

 - Късам моите ,,Правила на привличането''. Разбрах нещо. 
 - Какво?
 - Няма правила на привличането. Джейк изобщо не е такъв, какъвто искам. Интересите му не съвпадат с моите, той мрази ,,Ултимейт'', а в свободното си време чете и анализира поезия. А аз не мога да спра да мисля за него.