събота, 28 май 2016 г.

Ревю на ,,Тайната история" - Дона Тарт


Предполагам, че в определен етап от живота си съм имал какви ли не истории за разказване, но сега разполагам само с тази. Тя е единствената, която ще мога да разкажа някога.

,,Тайната история'' на Дона Тарт е запомняща се и проницателна книга, събрала между страниците си една бедствено красива, ужасяваща и трагична история. Разтърсващ и силно психологически роман, в който границата между редно и нередно е почти невидима.

Начинът на писане на авторката е просто вълшебен! Описанията са изключително въздействащи. Момента, когато Ричард едва не измръзна до смърт през зимата, цялото търсене на място, където да се стопли, това по  някаква  неопределена причина ме докосна и остана като гравирано в съзнанието ми. Убедена съм, че всеки път когато препрочитам тези страници, ще мога да почувствам брулещия вятър, студът и самотата, точно както първия път. Има и доста интересни диалози, макар че на моменти бяха прекалено интелектуални (поне за мен), но няма как да не се развълнувате и вдъхновите от самия разгорещен и страстен начин, по който героите говорят за древногръцката литература и история.

– А ако красотата е ужас – каза Джулиан, – тогава какво е желанието? Мислим, че имаме много желания, докато имаме едно-единствено. Кое е то?
– Да живеем – отвърна Камила.
– Да живеем вечно – каза Бъни, забил ръка в брадичката си.


Сюжетът се върти около затворен кръг от петима странни и студени колежани, изучаващи класическата древност. Ричард Папен пристига в колежа ,,Хампдън'', опитвайки се да загърби лишеното си от блясък и вълнения минало. У него се пробужда интерес към необичайната групичка студенти и нейния чаровен професор и той се присъединява към нея. Първоначало странящите от него Хенри, Бъни, Франсис, Чарлс и Камила, с времето го приобщават. Но колкото повече ги опознава, толкова повече подозрителни подробности от поведението им започва да забелязва и накрая разбира по-тъмна и притеснителна от всичко досега тайна, тайна, свързана с древни ритуали и невинно пролята кръв. И това е само началото..



Онова, което ми хареса най-много, беше начинът, по който авторката изкарва наяве човешката лудост, променливост и непредвидимост. Реакциите на героите са показателни за техните характери и така ние успяваме съвсем ясно да ги разграничим един от друг - нещо, което би могло да бъде трудност в началото. Авторката разгръща едни сложни и противоречиви персонажи, които успяват да омагьосат читателя и събуждат у него желанието да ги оправдае, въпреки ужасните им постъпки. В тесния си кръг те се подкрепят се, разбират и уважават. Само един от техните може да ги уязви.

Немислимото е неосъществимо. 

Въпреки лекият криминален елемент, който се улавя в книгата, тя много силно се различава от този тип романи и то не само по това, че знаем от самото първо изречение кои са убийците. Убийството на Бъни не е извършеното от жестокост, гняв или в момент на афект, то е внимателно обмислено. Героите го планират до последната подробност, обсъждат го толкова дълго, че в някакъв момент то спира да им се струва нещо истински значимо, приемат го просто като обикновено и наложително. И въпреки че в началото това деяние им изглежда лесно и  преодолимо, после, когато осъзнават неговата тежест, то придобива силата да ги срине до основи. Това, което първо е ледено спокойствие, се превръща в гузност, параноичност и силна тревожност - объркването и кошмарите на Ричард, паническото разтройство и безсънието на Франсис, пиенето на Чарлз и може би отчасти главоболията на Хенри. Единствената, останала хладнокръвните и безсърдечна почти до самия край, освен когато ставаше въпрос за брат й, бе именно Камила. 

В гърдите си усещах ужасяващо и променливо туптене, сякаш под ребрата ми имаше голяма птица, която самоубийствено се блъскаше в кокалената си клетка. 


Обожавам ненатрапчивия, красив и грабващ начин, по който привличането между Ричард и Франсис е загатнато. И все пак дори и този елемент от историята е в хармония с останалата част от нея, мрачността и отчаянието все още се усещат, но по-скоро като лека, сива мъгла. Понякога между двамата се улавяше привързаност, плахо доверие, но друг път нито си говореха, нито имаха силата да се погледнат. Влюбих се в идеята за тях като двойка и все пак харесвам и крехкото им, но очарователно приятелство.    

В ретроспекция е лесно да си обясня нещата, но тогава не обръщах внимание на нищо, освен на своето щастие. Не знам какво повече да кажа, освен че в онези дни самият живот изглеждаше вълшебен: паяжина от символи, съвпадения, предчувствия, поличби. Някак си всичко пасваше, а коварно благосклонното Провидение се разкриваше постепенно, чувствах, че треперя и съм на ръба на някакво баснословно откритие, сякаш някоя сутрин всичко щеше да се обедини в едно - бъдещето ми, миналото, целият ми живот - а аз щях да седя в леглото, поразен като от гръм от ясно небе, и щях да повтарям ,,О! О! О!''

Препоръчвам ,,Тайната история'', книга, която на моменти ще ви вцепенява, друг път ще ви понася във вихър от необяснима тъга и налудничавост и ще ви накара да се замислите върху цената, която героите плащат за извършеното: бавното, но сигурно унищожение, което носи вината.

Благодаря на издателство Еднорог, задето ми предоставиха възможността да се изгубя в тази книга!


събота, 21 май 2016 г.

Ревю на ''A Song for Ella Grey'' - David Almond



“How can you turn yourself into something you want to be when you're already what you are?” 

''А Song for Ella Grey'' на David Almond е поетична и пъстра книга, която изпълва читателя отвътре. Написана по изключително въздействащ начин, тя е точно като песен, песен със своя собствена завладяваща мелодия - ту бурна, ту плавна и нежна. Мелодия, която прогонва мрака и ни служи като врата към един необятен свят, свят отвъд нашия обсег и представи.

Клеър отива с приятели в североизточната част, при високо извитите мостове и древните сринати мини. Те се разполагат в палатки на плажа и се радват на свободата си, точно както са си мечтали. Един ден се появява тайнственият Орфей и, омагьосана от музиката му, Клеър, без да иска, поставя началото на редица от събития, които преобръщат животите им. Запознанството на най-добрата й приятелка Елла с Орфей и тяхното влюбване отключва разрушителни, митични и древни сили и отвежда Клеър, Елла и Орфей до вратите на смъртта и подземния свят.


Нещото, което обожавам в тази книга, е начинът, по който мита за Орфей и Евредика, е изменен и пригоден към нея. Въпреки че върху този елемент е изградена историята, която е хрумнала на автора, тя е дори по-богата и грандиозна от легендата сама по себе си, особено с присъствието на Клеър, която не просто се вписва идеално, но и има огромна и значима роля.

I wanted to be with Ella, only Ella. But she loved being with the others, not having to try too hard with anybody or anything, being lovely dreamy Ella, singing along, dreaming along. It was like she wasn't there, not really, like she wasn't anything, like she was just an empty space, waiting to be filled by something, by anything.

Всяка една дума от този роман е наситена с красота, дълбочина и емоция. И понеже книгата е написана от името на Клеър, нейните чувства към Елла най-ясно се открояват - силни и по детски чисти - и ние я опознаваме именно чрез тях. Съзираме лоялността, загрижеността и непоколебимостта, които се крият у нея, влюбваме се в прекрасната поезия, която пише.

 I leaned back against the sand and wrote that the island seems to float, that maybe the whole world was a floating thing, that thoughts were like dolphins that leapt out from our depths to suprise us, that dreams were like snakes.” 

Дори имената на Елла Грей и Орфей контрастират - нейното е скучно и обикновено, а негото е пулсиращо, живо. По отделно те са много различни, но заедно те са в хармония. На моменти любовта им не бе така убедителна, както тази на Клеър към Елла, но считам, че това е заради гледната точка, от която ни бива разказано всичко, заради това, че реално ние така и не разбираме цялата история.

Има няколко трогателни моменти, когато на Клеър и Орфей им се налага да се обединят в името на щастието на Елла. Хареса ми как това ги сплоти и премахна изцяло враждевността на Клеър към него, как изградиха може би не чак приятелство, но доверие и разбиране помежду си.

От второстепенните герои ми допадат сладкият Сам и бунтарката Биянка, които събудиха симпатиите ми и успях да почувствам някак по-реални едва в края на книгата, когато и двамата биват отхвърлени от хора, на които са държали.

"A Song for Ella Grey" е роман, чиито страници са пропити с волността, която мечтите носят, и хладното разочарование, когато те се окажат невъзможни за реализиране. Предопределеност, любов древна колкото Вселената и греховно красива и пленителна музика, която е едновременно и част от нас, и нещо съвършено отделно, смърт, която не е края - това е книга, която може да ви накара да повярвате в абсолютно всичко.

“Being young is like being mad. Maybe just being human, at any age, is a bit like being mad. But Maybe the best thing that we do, and the best thing that we are, come from madness.”

вторник, 17 май 2016 г.

Ревю на ,,Разум и чувства'' - Джоана Тролъп


,,Разум и чувства'' на Джоана Тролъп - една модерна интерпретация на романа на Джейн Остин - е интригуваща и разтоварваща книга с приятна атмосфера. Тя е също така лесна възприемане заради хумористичния начин, по който е представена историята и непретенциозния, но все пак увлекателен и лек стил на писане.

Бащата на сестрите Дашуд - Елинор, Мариан и Маргарет - умира внезапно и те, заедно с майка си, се оказват принудени да напуснат имението, което винаги е било дом за тях. Те биват приютени от свой далечен роднина и им предстои не само да намерят начин да свикнат с живота на съвсем различно място, но и да се изправят пред собствените си досегашни разбирания за света, а може би дори и да ги променят.

 - Горката - каза Абигейл на Елинор. - Всичко се струпва на теб. Плащаш си, задето главата ти е на мястото си.

Елинор е отговорна, упорита, земна и изключително интелигентна. Харесвам в нея това, че не позволява на чувствата да я контролират, че отстоява себе си и се откроява със своята предвидливост. Старае се да разреши проблемите, още преди да са се появили и се грижи за оцеляването на близките си. В нея липсват онези меко казано неприятни качества, които са присъщи на другите членове на семейството й - неблагодарност, чакане на всичко на готово, наглост и повърхностност. Докато сестрите й и майка й се отличават на моменти с чисто материалистично мислене, тя просто се опитва да задоволи нуждите им и мисли за бъдещето.

 - Не ми трябва човек, който да приема, че съм страхотна, защото свиря на китара. Искам някой, който да разбира защо свиря толкова добре и да разбира това, което аз свиря, тъй както аз самата.

Мариан, която е точно копие на майка си, ме подразни с престорената си - лично за мен - свръхчувствителност, наивността си и огромните си очаквания, макар и понякога наистина да бяха смислени. Нейните ненужни драматизации и уж дълбоки мисли и емоции, жалките й постъпки - всички тези неща в началото ми попречиха да изпитам към нея топли чувства. И все пак с времето тя доста се промени - порасна и започна да се опитва да бъде малко повече като Елинор - да не се оплаква и да не поглежда назад. Харесвам в нея страстта и отдадеността й към музиката и ми се искаше в книгата да се наблегне повече на това, както и на интереса на Елинор - архитектурата. 

Маргарет е типичната тийнейджърка -  на моменти леко апатична, изолираща се от другите, мърмореща и оплакваща се непрестанно и не особено съобразителна. Но пък именно нейните необмислени коментари правят някак книгата по-забавна. При нея също настъпи промяна - тя започна да цени повече това, което другите правеха за нея и самите тях.

От второстепенните герои ме грабнаха манипулативната, корава и леко злобна Фани (противно на всякаква логика), както и милият и грижовен Бил, и, разбира се, наблюдателната Абигейл.

Единственото, което считам за недостатък в книгата, е, че нравите от времето на Джейн Остин са твърде запазени и това кара историята понякога да изглежда леко нереалистична. Времената се менят, както и начина на мислене на хората, и дори и повечето неща да са все още валидни, ми се ще нещата да бяха по-различно поставени в тази книга - да бяха някак по-обрани.

Препоръчвам ,,Разум и чувства'' на Джоана Тролъп на всички, които считат, че биха харесали една по-олекотена и разчупена версия на една класика. Сигурна съм, че ще изпълни целта си - при мен успя - да пробуди любопитството и на тийнейджърите към романа на Остин.

Благодаря на издателство Еднорог за предоставената възможност.

понеделник, 16 май 2016 г.

Ревю на ,,Океанът в края на пътя" - Нийл Геймън



''And it wasn't the sea. It was the ocean.
Lettie Hempstock's ocean. 
I remembered that, and, remembering that, I remembered everything.''

,,Океанът в края на пътя'' на Нийл Геймън е една меланхолична и живописна книга, която ще ви накара да настръхнете. Написан по типичния за Геймън мистериозен и грабващ начин, този роман притежава една странна притегателна сила.

Мъж на средна възраст отива в родното си градче за погребение, но краката някак си го отвеждат до патешкото вирче в края на пътя. И незнайно защо - именно при вида на вирчето спомените от времето, когато е бил седемгодишен, нахлуват в главата му и той научава неподозирани неща за отдавна забравените мрачни събития от детството си. Запомнанството си с Лети Хемпсток, единайсетгодишно момиче, което е част от необикновено и безсмъртно семейство. Освобождаването на древно и странно създание.

“How can you be happy in this world? You have a hole in your heart. You have a gateway inside you to lands beyond the world you know. They will call you, as you grow.”

Героите и обстановката са обрисувани по един емоционален и вълшебен начин. Харесва ми този плашещ и прекалено чудноват, необясним свят, който се разкрива пред очите ни в този роман. Свят, в който всичко нормално и познато се изкривява и променя до неузнаваемост. Това е една лирична и страховита история за всички онези страшни неща, които сякаш само децата виждат и усещат така дълбоко и наситено.


''She was the storm, she was the lightning, she was the adult world with all its power and all its secrets and all its foolish casual cruelty.''


Понякога, за се справим с нещо, ние трябва и да се откажем от част от себе си. Главният герой губи най-ценното си - своята детска невинност, но въпреки суровото и остро чувство на безнадеждност, което на моменти идва от страниците на тази книга, авторът е успял да избегне представянето на историята по депресиращ или натоварващ начин и в крайна сметка ни разкрива една важна истина, която не бива да забравяме - че възрастните също са деца.

“Grown-ups don't look like grown-ups on the inside either. Outside, they're big and thoughtless and they always know what they're doing. Inside, they look just like they always have. Like they did when they were your age. Truth is, there aren't any grown-ups. Not one, in the whole wide world.''


“You don't pass or fail at being a person, dear.''

Това, което обичам в тази книга, е, че е написана без осъждане на нито един от персонажите, без значение какво са направили. Няма добро и зло. Например чудовището погубва хората, правейки ги щастливи. Авторът е успял да проникне в тъмните кътчета на човешкото съзнание и все пак в неговите герои винаги има също така и светлина. Той представя борбата на хората да се преборя със собствените си страхове, да намерят своя път, да се справят с онова, което е вътре в тях.

,,Океанът в края на пътя'' докосна една специфична струна у мен не само заради своята увлекателност и красота, но и заради мъдростта и носталгията, с които е написана.

“Nothing's ever the same," she said. "Be it a second later or a hundred years. It's always churning and roiling. And people change as much as oceans.” 
 



понеделник, 9 май 2016 г.

Ревю на ,,Рубиненочервено'' - Керстин Гир



Времето тече, настояще и минало сливат се в едно. 
Рубин е началото и края.

,,Рубиненочервено'', първата книга от трилогията ,,Скъпоценни камъни" на Керстин Гир, е една лека, забавна и очарователна книга, която омайва  с приключенията, загадките и пъстрите персонажи, които оживяват буквално пред очите ни. Авторката бавно, непринудено и умело ни потапя в духа на Лондон и живота на главната героиня, който претърпява известни усложнения.

В семейството на Гуендолин Шепърд се предава генът за пътуване във времето. Всички са убедени, че носителката на гена е братовчедка й Шарлот. Гуен изпада в ужасно неблагоприятна ситуация, когато започват нейните неочаквани и неконтролируеми скокове във времето и разбира, че именно тя е носителката. От друга страна пък, това въобще не се оказва най-голямото предизвикателство, срещу което й се налага да се изправи..

Откачените роднини на Гуен и всичките им караници, тайни и интриги бяха онова, което моментално разпали интереса ми, докато четях книгата. Цялата тази шумотевица, разпаленост и оживеност, която идваше от тях, много ми хареса. Всички те са толкова различни и все пак на моменти се усещаше известна вътрешна сплотеност помежду им, въпреки враждите.

Сама по себе си идеята за пътуване във времето е много интересена, но Керстин Гир я е обогатила и направила дори по-привлекателна. Хронографът, кръвният кръг, генът, цялата история на дванайсетте пътуващи във времето - всичко е просто брилиантно измислено. Също като Гуен, на моменти бях доста объркана заради многото информация, която ни се даваше наведнъж. Но малко по малко парченцата от пъзела бавно се подреждаха в главата ми, и успях да видя цялостната красота на тази заплетена история.

 - Животни и хора, които не притежават гена, не могат да бъдат пренасяни през времето. А и толкова назад не може да се пътува. 
 - Жалко - отвърна сестра ми.
 - Е, според мен това е много добре - отвърнах аз. - Само си представи какво би станало, ако пътуващите във времето постоянно домъкват някакви динозаври и саблезъби тигъри или владетеля на хуните Атила, или дори Адолф Хитлер.



Гуен е наистина невероятна героиня. Забавляваше ме с хапливия си език, упоритостта и смелостта си. Всички я притискаха и гледаха под лупа. И въпреки това тя успя да направи онова, което счита за най-добро за себе си, и пребори присъщата си доверчивост.

Обожавам този остроумен Гидеон! В началото се държеше леко арогантно и враждебно. Радвам се, че Гуен не му се даде. Но след като се опознаха повече и започнаха да приключенстват заедно, той стана толкова мил, открит и сладък.
Определено двамата се очертават като една страхотна двойка и силно се надявам в следващата книга да имат повече и все така затрогващи и комични моменти.

От второстепенните герои любимка ми е Лесли с нейното непрестанно бърборене и неизчерпаемо любопитство към тайните, които крият роднините на Гуен, и към всичките проучвания и справки, които правеше в книги, филми и в Гугъл. Беше толкова сладка, подкрепяща и весела, понякога дори ми беше по-приятно да чета за нея, отколкото за главните персонажи.
Пол и Люси също бяха изключително интригуващи и добре изградени герои, за които изгарям от нетърпение да науча повече в следващите две книги.

- Готова? 
 - Готова съм, ако и ти си готов.

Друго, което си струва да бъде отбелязано, е, че освен пътуване във времето в тази книга има и свръхестествени елементи, които правят историята по-богата и мистериозна. Например главната ни героиня - Гуен - може да вижда духове, а леля й Маги има видения за бъдещето.

Така трогателният и сладък епилог ме остави ухилена до уши и спешно нуждаеща се от ,,Сапфиреносиньо''.

Препоръчвам ,,Рубиненочервено'' на всички, които харесват ,,Гондолата на времето'' (както и обратното), или просто търсят нещо разтоварващо, романтично и пленяващо. Превъзходно четиво!

Благодаря на издателство Ибис за предоставената възможност. 

 

За филма: 

Мисля да започна с това, че актьорският състав е ФАНТАСТИЧЕН! Няма по-добър Гидеон, няма по-добра Гуен. Репликите им бяха абсолютно в техен стил и въобще цялото им поведение съответстваше на образите им в книгата. Актрисата, която играе Лесли, също се е превъплатила страхотно в героинята.
Сюжетът е почти изцяло запазен и са успели са да обхванат всички събития в книгата, макар и редът им да малко е по-различен. Добавили са някои по-разчупени и тийнейджърски сцени като тази на бала или в китайския ресторант, които ми харесаха. Не ми се понрави обаче първата сцена, в която Пол и Люси бягат, нямаше дори доза достоверност. Предпочитам да бяха запазили тази от пролога в книгата.
Беше ми толкова приятно да слушам как си говорят на немски, понякога дори забравях да чета субтитрите. Музиката също беше много красива, а костюмите - толкова реалистични. 
Като цяло филмът е приятен, свеж и увлекателен.

събота, 7 май 2016 г.

The OTP Book Tag



Благодаря на Катерина за тага. Аз пък тагвам Катерина и Кристина

1. Непопулярна двойка, която харесваш?
По и Катса от ,,Даровита'' и Джейни и Кабъл от поредицата ,,Опасни сънища''.



2. Двойка, която не харесваше в началото, но сега харесваш?

Определено Джудит и Лукас от ,,Цялата истина в мен''. Мисля, че проблемът в началото ми беше с поведението и характера на Лукас, но вече към края започнах да го харесвам и нещата се подредиха чудестно.

 3. Двойка, която не харесваш?

Скайлър и Джак от ,,Синя кръв'' и Джаред и Мелъни от ,,Скитница''. Ама аз не ги харесвам и по отделно...

4. Двойка, на която им е отнело твърде много време, за да се съберат?

Тук не знам кои да кажа. Наистина не знам.

5. Двама души, които не са обвързани в книгата/поредицата, но ти страшно много искаш да бъдат заедно?

От ,,Възходът на номер Девет'' шипвам Марина с номер Девет, въпреки че тя, изглежда, си пада по номер Осем, който всъщност не е лош. Но преди Осем да се появи, вече бях решила, че искам другите двама заедно, защото образите на двамата са ми любими. Аз много приличам на Марина, а Девет е точно от типа - не типа, де, това е повърхностно - момчета, по които бих си паднала. Но пък има едни намеци, че Осем няма да бъде пречка за дълго, така че моето желание може и да се сбъдне.

6. Любим броманс (приятелство)?
Даниел и Фермин от ,,Сянката на вятъра'' на Карлос Руис Сафон + Даниел и Жулиан. Не знам дали се брои и братското приятелство, но казвам и Рубен и Камерън от трилогията за братята Улф на Маркъс Зюсак.

7. Двойка, която харесваш в книгата, но не харесваш във филмовата адаптация?
Куентин и Марго от ,,Хартиени градове''. Не мога да кажа, че съм ги харесвала страшно много в книгата, но във филма въобще не ми допадат заедно, защото просто не си представям така Марго и това убива цялата магия.

8. Любима хомосексуална двойка?
Ез и Аш от ,,Любов по време на глобално затопляне''.


 9. Популярна двойка, която не можеш да харесаш, колкото и да се опитваш?

Джейс и Клеъри от ,,Реликвите на смъртните''. Дори не съм опитвала да ги харесам. Не мога просто. Но пък при Роуз и Дмитрий от ,,Академия за вампири'' наистина опитах, кълна се.

10. Любимата/ите ти двойка/и на всички времена?

Освен споменатите горе: Уесли и Бианка от The Duff, Кам и Ейвъри от ,,Ще те чакам'', Себастиано и Ана от ,,Гондолата на времето'', Софи и Арчър от ,,Хекс Хол'', Пиърс и Джон от ,,Пленница на смъртта'', Сидни и Ейдриън от ,,Кръвни връзки'', Ана и Етиен от ,,Целувка за Ана'', Иън и Уанда от ,,Скитница'', Лео и Силвия от ,,Бяла като мляко, червена като кръв'', Джам и Грифин от ,,Белжар'', Бритни и Алехандро от ,,Перфектна химия'', Лиъм и Руби от ,,Тъмна дарба'', Пен и Хекс от ,,Любов по време на глобалнo затопляне'' и Мелъди и Джоел от ,,Ритматистът''. Добре, май попрекалих!

петък, 6 май 2016 г.

Ревю на ,,Тъмна дарба'' - Александра Бракен


Тъмните умове намират убежище зад най-добронамерените лица.

,,Тъмна дарба'', първата книга от едноименната трилогия на Александра Бракен, е динамичен, непредвидим и напрегнат роман. В него преследванията и бягствата като по чудо се нижат едно след друго и завличат читателя във вихъра на опасния начин на живот, който героите са принудени да водят. Авторката успява да представи така познатите ни от други произведения елементи като свръхсилите по един различен и интригуващ начин.

Историята проследява живота на шестнайсетгодишната Руби - момиче, което на десетгодишна възраст е било пратено в Търмънд - брутален правителствен ,,рехабилитационен лагер'' - като много други. Всички те са там заради способностите, които са развили след преживяването на ОМИН - мистериозна болест, убила повечето деца в Америка. Обаче Руби не е такава за каквато се представя.. не е Зелена, така че когато истината е на път да излезе наяве, тя успява да се измъкне от Търмънд и се втурва в търсене на истински безопастно за нея място - единственото такова - Ийст Ривър. 


Александра Бракен прониква дълбоко в човешката същност, като представя гама от силни и крайни емоции - страх, омраза, отчаяние и самота. И точно когато героите ни най-много се нуждаят от окуражение и смисъл да продължат, тя им дава и нещо, за което да се борят - приятелство и пламъка на надеждата, любов, знанието, че съществува и нещо повече. Героите търсят своето място в свят, който сякаш е изцяло против тях, и неусетно и ние ставаме съпричасни към тяхната борба - борба не само за оцеляване, но и за свобода.

“We'll just have to try to make better mistakes tomorrow.”

Първата част на книгата ми е любима, защото сюжетът е някак си по-прост и олекотен. Беше невероятно да стана свидетел на това как докато минават през какви ли не опасни приключения, между персонажите се появява неочаквана близост и силно доверие. Когато един изпадне в момент на слабост, другите спасяват деня. Това е онова, което ги прави отбор. Приятели.

Руби е героиня, за която е приятно да се чете заради всичките й забавни реплики и изцепки. Харесва ми, че въпреки страха си, тя се държи и успява да реагира в напечени ситуации - понякога дори и да спаси всички. С времето се забелязва как тя става по-смела и на моменти дори хладнокръвна тогава, когато нещата станат сериозни.

Лиъм пък ми допадна заради цялата подкрепа, която оказа на Руби, и цялото му дружелюбно и топло поведение.  Единственото, което не ми харесва в него е наивността му и сляпото му доверие във всички - иска ми се наистина да надмогне тези две свои черти.
Иначе двамата с Руби според мен са невероятна двойка - разбират се и си помагат.

Дунди за мен е най-страхотният персонаж в тази книга - сприхав, разумен и духовит, той насища историята с цвят и красота. Винаги има най-реалистичния поглед върху ситуацията и това ме кара да го виждам като мозъка на екипа. Въпреки първоначалното си недоверие към Руби, с времето между тях бавно и неусетно се изгражда привързаност. Обожавам всичките им моменти заедно!

Зу също беше очарователна, сладка и впечатляваща героиня. Отличаваше като сръчна и много умна. Като всички останали тя също имаше своя лична и сърцераздирателна история. На моменти оставах шокирана от непоколебимостта й, понякога да приемаше нещата много по-лесно от останалите и имах чувството, че разбира абсолютно всичко, което се случва, въпреки крехката си възраст.


*препратка към един от любимите ми филми*

Кланси Грей е може би най-объркващият за мен герой. Когато се появи го ненавиждах, но в края мнението ми за него се подобри значително. Той е доста разнороден и противоречив и може би това е онова, което ме спечели в него. Очаквам в следващата книга да бъдат показани и други негови чувства като загриженост, самота и някаква доза страх, които бегло се забелязват в тази, защото той така и не поиска да се открие.

 - Ако ролите ни бяха разменени, нямаше да ми се притечеш на помощ, нали? 
Той сви рамене. 
 - Щях да дойда. Просто нямаше да хукна така.
 ...
Лаптопът се намираше в горното чекмедже на бюрото му, а върху капака му беше залепена яркожълта бележка.
Руби, 
Излъгах те. Щях да тичам. 
                                     - КГ

За мен една от слабостите на книгата е твърде рязкото прескачане от драматичните и напрегнати ситуации към леките и прочувствени такива. Това абсолютно разбърква, обърква мислите и чувствата на читателя и то не винаги по хубавия начин. 

Последните страници бяха най-красивите и най-бруталните от цялата книга. Обичам този край, защото реално колкото и да е грешен, той е също толкова и правилен. Точно в тези последни страници можем да видим истинската промяна у Руби - нейното превръщене в решителна и крайна героиня, от която нямам търпение да видя повече. Е, за моя радост Егмонт обявиха юни като месеца, в който ще видим и втората книга - ''Never Fade'' - на български език.  

Ако търсите вълнуващ и приключенски антиутопичен роман, в която да има и доза романс и действието да се развива с шеметна скорост, значи ,,Тъмна дарба'' е вашата книга.

понеделник, 2 май 2016 г.

Ревю на ,,Самодива'' - Краси Зуркова


 Тъмнината не ни поглъща току-така, Тейа. Тя е суетна. Иска да бъде поканена.

,,Самодива'' на Краси Зуркова е главозамайваща, тайнствена и вълшебна книга. Авторката, по един зашеметяващо чувствен и красив начин, е успяла да преплете българския фолклор, древногръцката митология и мита за Орфей със забулените тайни от миналото, които се оказват и тясно свързани с настоящето на главната героиня. Впечатляващо е и изяществото в начина на писане на Краси Зуркова, което успява да притегли читателя дълбоко навътре в сюжета и обстановката на книгата й. 

Теодора Славин - Теа - напуска родината си - България, - за да замине да учи в Принстън, далеч от всичко, което й е познато. Обаче заминаването й е водено от желанието да разкрие дълго пазена семейна тайна. Там тя се сблъсва не само с трудността от привикването към американската култура и разгадаването на мистерията, която се оказва сестра й, но и с двама запленяващи братя..


 - Напълно е разбираемо. Семейните рани никога не зарастват. 
 - Не знам дали е точно ,,рана''. По-скоро чувство за неотложност. Сякаш собственият ми живот не може да започне, докато не разбера как е приключил нейният. 


Между страниците на романа витае някаква загадъчност, която ме изправяше на нокти непрестанно и пробуждаше нетърпението ми да разплета сложната верига от мистериозни събития и да разбера как точно те са свързани едно с друго. Харесва ми как е представена другата зловеща и почти непристъпвана страна на привидно идиличния, спокоен принстънски кампус. Всички тези промъквания из него посред нощ и въобще цялата тази омагьосваща обстановка са наистина много подходящ фон на вълнуващите и взимащи най-различни обрати събития. 

От друга страна, от страниците на книгата струи също така и любов към музиката, показана в множеството музикални изпълнения на пиано. Описан е красивия, вдъхновяващ и магичен процес, при който музиката сякаш буквално се ,,излива’’ от човека и придава форма на най-дълбоките му, разрушителни и скрити чувства. 



Отново същите шест акорда, този път заредени със сила, настойчиви - не въпрос, а заплаха.
Последвана от тишина. Същата онази тишина, която според написаните ноти трябваше да трае само секунда, сега се оказваше безпощадна в ръцете му - агонизираща, несекваща. Тишина, в чиято примка беше невъзможно да поемеш дъх и която изличаваше всякакво понятие за време, докато не останеше само ужасеното предчувствие за музиката, която щеше да последва. И тя дойде; най-сетне прозвуча. Музика толкова непрощаваща, колкото никога не си бях представяла, че музиката може изобщо да бъде. Музика, пълна с неизлечима, отчаяна болка.

Теа, въпреки честите си залитания, когато става въпрос за любовни драми, се отличи като смела, упорита, умна и талантлива. Благодарение на решителността и  куража си, тя успя да влезе в ролята на детектив и да разплете загадките около смъртта на сестра си. И все пак имаше моменти, в които поведението й прекрачваше всякакви граници - всички тези лъжи и непостоянността й към момчетата ме подразниха.

От героите Рис ми е любимец, въпреки че в началото много му се дразнех – на него, на преследваческите му наклонности и на цялото му поведение на сваляч. Но постепенно беше разкрита цялата му странно обвита в тайнственост личност и аз завърших, влюбвайки се в персонажа му. Той носи в себе си много болка, горчивина и самота, принуден е да пази ужасната си тайна. Мисля, че чак в края на книгата, когато вече знаех цялата истина, успях да си обясня всичките му постъпки. Имаше неща в персонажа му, които ме вбесяваха до последно, но все пак успях да прозра колко отчаяно всъщност той се нуждае да се довери на някого и не мисля, че би могъл да открие това у Теа..
 
Знанието променя всичко. Бъди с мен просто така.

Колкото до Джейк, по-малкия брат на Рис, не ми допадна особено. Цялото му пораженческо поведение, отказа му от Теа уж заради брат му и цялата тази целомъдреност.. не е мой тип.

От второстепенните герои харесвам Рита - приятелката на Теа. Грабна ме с цялата подкрепа, която й оказа и смислените съвети, които й даде. Хареса ми също нейната независимост от мъжете - нещо, от което Теа определено трябва да се поучи. Щеше ми се да видя повече от това страхотно момиче, а не само да бъде бегло споменавано.  

Препоръчвам ,,Самодива'' на всички, които търсят нещо различно, екзотично и чудновато.