сряда, 24 февруари 2016 г.

Ревю на ,,Миг преди никога'' - Джесика Редмерски


Камрин има нужда да остави всичките си задръжки и спонтанно да се впусне в нещо ново, да преживее своето приключение, така че решава да замине, без значение от крайната спирка. В автобуса се запознава с Андрю, който е на път към родния си град, за да види умиращия си баща. Любимият ми израз get itchy feet в тази книга определено важи.

До голяма степен Камрин сякаш се мъчеше да открие себе си някъде, далеч от хаоса на ежедневието си. Ако това не беше романтична книга или просто беше написана по различен начин, най - вероятно тази част от книгата щеше да е доста по - изявена, но за жалост случаят не е такъв.. 

Идеята е невероятна и начинът на писане ми допадна. Но не само безличната корица ме подразни, но и клишетата, които буквално ме ''шибнаха'' в лицето след 140 страница. До този момент разбирах търсенето на Камрин и страха на Андрю, усещах как обиквам книгата и героите.. Бях потънала в тяхното приключение, допадаха ми като двойка и бях прекрасно настроена към историята. И тогава авторката съсипа всичко изградено буквално за МИГ. 


Имам предвид, хайде стига, сериозно ли трябваше да намесваме цялата работа с грубия секс и ,,Ако спиш с мен, ще трябва да ми позволиш да те притежавам'' нещото?! На кого ми беше нужно това?! Освен че не виждам как е възможно някой да притежава друг човек, освен самия себе си, това ни най - малко не се връзва с изградените от авторката, персонажи, поведението им до този момент и въобще с каквото и да е. И да допълня, че имаше една сцена от това естество в колата по време на шофиране.. Едно не разбирам: Как, по дяволите, не катастрофираха?!

Раздвоена съм в мнението си за тази книга и трудно бих могла да кажа дали ми харесва. Не е кой знае колко сериозно задълбочена. Повтаря се тематиката с трагичната история на героите и този тип неща ми се сториха страшно безсмислен. Авторката изкуствено е насилила сюжета, превръщайки го в мелодраматичен (по същата причина не харесвам и края).

Иронично е как героите постоянно говореха как не искат да бъдат предвидими, а краят на книгата беше именно такъв. Ще излъжа, ако кажа, че съм се разчувствала, напрегнала или въобще изпитала някакви по - силни чувства. Единственото нещо, което донякъде ми допадна в последните страници, беше писмото от Андрю за Камрин.

Не знам дали ще прочета някога втората книга. Имам чувството, че първата ако не друго е поне цялостно завършена и сякаш продължението е напълно излишно.

Макар и леко (доста!) наивна, книгата е увлекателна и бих я препоръчала на хората, които си падат по романтични книги.





понеделник, 15 февруари 2016 г.

Ревю на ,,Живот на паралел'' - Вероника Денева


Човек не може да избяга от личността си и от товара си, и ако има нещо, което го безпокои и се отлага като горчилка в тялото, той ще я носи със себе си, ако ще да изкачи най - високия връх, ако ще да стигне до края на света.  

,,Живот на паралел'' на Вероника Денева е една книга за търсенето на щастието и любовта, за пречките, които сами създаваме помежду си. Освен с прекрасната си корица, тя ме впечатли и с истинските си и свежи персонажи. От толкова отдавна се канех да прочета нещо съвременно и българско, защото чувствах нуждата по някакъв начин да подкрепя българските писатели, чиито книги сякаш не получават толкова внимание, колкото преводните романи. И определено смятам тази книга за едно страхотно попадение, което не бива да пропускате.

В началото ми се виждаше, че авторката твърде много философства, но бързо свикнах с начина на писане и останах запленена. Имаше нещо очарователно в наивността на героите, нещо истински нелогично. Сюжетът изглеждаше обикновен, но, разгърнат от авторката, той се оказа странно вълнуващ, някак познат и далечен.
 
Но витае някакво странно, почти нереално усещане около тях, когато са заедно. Усещането, че най-накрая можеш да си всичко това, което някога си искал да бъдеш. Само с тази разлика, че без другия не би могъл да го постигнеш. Те трябваше да се научат да живеят с това ограничение, което беше и най-голямото им изпитание.

Сияна е отегчена от работата си в „Човешки ресурси“ и сърцето й я води към изкуството. Ето защо, когато някой показва интерес към нейна картина, тя е на върха на радостта. Но в същото време се пита дали нейното изкуство има някакво значение..  
Тони се самоубеждава, че щастието му е в едно единствено нещо и, като много други хора, е заслепен от изкривената си представа за успех, която го води към решението да се захване с бизнес с диаманти. Така той пропуска твърде много. Подценява другите, смята, че не са на неговото ниво, и е егоистичен дори в любовта си..
Когато двамата се срещат, те не знаят, че това ще преобърне представите им за живота и любовта.

Страхотно описани за взаимоотношенията на Сияна и Тони. Те сякаш едновременно се привличат и се отблъскват. Изпитват не само нуждата да са заедно, но и някакъв първичния инстинкт да избягат от това, което не могат да разберат и контролират. И двамата търсят смисъла на животите си, нещо, на което да се посветят, въпреки че дори не са сигурни в истинската значимост на всяка голяма цел. Но дали именно стремежа към това не е онова, което ги потиска, това, което ще ги отдалечава един от друг?

Но във всички тези стъпки, неговата същност остава неизменна. Тя е определящата нишка, стояща в центъра на живота. Защото, каквото и да ни се случи, колкото и да се променяме с различните настъпващи събития, нашата природа остава винаги една и съща. И тя е любов.


Хареса ми похвата, който авторката използва - как разговора на общата приятелка на двамата герои с инспектора, издирващ Тони, се преплита с тяхната история. Това придава някакво особено очарование на книгата и ни дава възможност да видим и начина, по който страничен наблюдател възприема връзката им.  

Единствената слабост на книгата беше някак прибързаното влюбване на Тони и Сияна. То остана неизяснено и висящо, което ме подразни, защото от там последва и че доста други неща в тяхното поведение ми се сториха леко нереалистични.

Мисля, че прочетох тази книга в правилния момент, защото малко преди това се бях замислила именно върху темите, засегнати в нея, и ми беше да видя нещата от една по - различна гледна точка. ,,Живот на паралел'' е ненатоварваща книга, която малко или много те разтърсва.


неделя, 7 февруари 2016 г.

Ревю на The Breakfast Club (1985)


По принцип когато прочета хубава книга, първият ми импулс е да напиша ревю за нея. С филмите не е точно така, трябва да намеря такъв, който да е наистина специален, за да се втурна да пиша за него. 

Клуб Закуска (1985) е първият такъв филм, на който попадам. Още в първите 15 минути след като си го пуснах знаех, че ще го обичам. И то не само заради прекрасния Джъд Нелсън!
Привидно типичен сюжет, въртящ се около пет тийнейджъри, които сякаш нямат нищо общо, освен че са наказани да прекарат съботата си в училище. Въпреки че са се виждали по училищните коридори, те не се познават истински и имат предразсъдъци един към друг. 
Учителите, родителите си мислят, че знаят какво се върти в главите на гимназистите Алисън Рейнълдс, Андрю Кларк, Джон Бендър, Брайън Джонсън и Клеър Стандиш, какво чувстват. Чуждите очаквания, присъдите и етикетите, които другите им лепят, желанието да бъдат чути и отчаяната нужда от внимание - това са само една част от проблемите, с които неразбраните тийнейджъри се сблъскват.

We are all pretty bizarre. Some of us are just better at hiding it, that's all. 


Някак си те намират общ език помежду си за тези осем часа, които са принудени да споделят, като заниманията им варират от спорове и обиди до забавления (като пушенето на трева в училище и тичане по коридорите с надеждата да не ги хване заместник-директора) и най - откровени и лични разкази. Разкриват един пред друг смесените си и объркани чувства, неувереността си, страховете си и си създават спомени, които дори и да не признават, не биха могли да забравят.. Раздялата им след края на наказанието е трудна и тъжна, показваща ясно колко са се сближили през прекараното заедно време, но и затрогваща.

Престъпникът, атлетът, отчаяната, принцесата и умникът са само едни стереотипи, които този филм разчупва, и само за някакъв си час и половина успява да оголи уязвимите, странни и красиви личности, които се крият зад тях. Клуб Закуска е красив, забавен и меланхоличен филм, който знам, че ще си пускам отново и отново.