петък, 10 юни 2016 г.

Ревю на ,,Булото'' - Мартин Маринов


Угризението по лицето й е като восъчен печат от онзи свят. Пианото, на което е свирила, го няма и ръцете й висят безпомощни, доскоро вероятно изливали върху клавишите от слонова кост премълчаните си жалби, изтръгващи непонятни звуци от гърлото на другия свят, откъдето идва. Ако човек възкръсва, вероятно изглежда така. Силует без плът и съдържание. 

,,Булото'' на Мартин Маринов е едновременно красива и болезнена изповед за раздвоението на сърцето и ума в едно бурно и несигурно време, показваща преходността на всичко. Авторът ни разказва по лиричен и помитащ начин една страшна история за отнемането на човешката самоличност, пречупената воля и понякога спасителната, друг път разрушителна сила на любовта. 

Книгата ни представя живота на един човек, откъснат от света, не само физически. Мъж, който е един от последните обитатели на запуснато, изоставено село. По-голямата част от историята е предадена чрез ретроспекция и се съсредоточава върху сменянето на имената на българските турци през 80-те години, този несправедлив и жесток ,,възродителен процес'', и любовта на нашия безименен главен герой и Мария.

Дали може да съществува нещо на този свят, ако липсва вдъхновяващото присъствие на някой, който да го види?
И ако този някой го няма, не е ли все едно дали то съществува, или не?

Може персонажите, като изключим Исинаа, да не ми се сториха достатъчно истински и плътни, но успях да ги обикна заради онова, което ни показват - че понякога човек не може да остане верен докрай дори на любовта си - и начина, по който са описани чувствата и лутането им и са вплетени в историята. Отчаяние, безсилие, обич, надежда - всички те се сливат в едно в тази книга. 

Първите и последните няколко страници имат най-силния заряд, защото проследяват живота на главния герои след масовото изселване на жителите - изолацията, самотата, острата носталгия по някогашната оживеност на селото, в което времето сега сякаш е замръзнало. Също така именно в последните страници е онова любимо мое послание - това на Исинаа, - че ако Бог съществува, то той е един, че вярата не трябва да разделя хората, а да ги събира.

Не знам какво иска, но мълчи. Мълчи с онова мълчание, което е просто топла тишина - спокойна, уверена и одушевена. Не знам дали е джамия, или черква, но ще се помоля в нея.

Препоръчвам ви ,,Булото'', един силно въздействащ, затрогващ и емоционален роман, която ни превежда през тежките години на възраждането, показвайки ни нарушеното равновесие, пропастта, зейнала между българи и турци, и крехкостта на любовта.


Благодаря на издателство Deja Book за възможността да усетя всичката красота на тази книга!