понеделник, 16 май 2016 г.

Ревю на ,,Океанът в края на пътя" - Нийл Геймън



''And it wasn't the sea. It was the ocean.
Lettie Hempstock's ocean. 
I remembered that, and, remembering that, I remembered everything.''

,,Океанът в края на пътя'' на Нийл Геймън е една меланхолична и живописна книга, която ще ви накара да настръхнете. Написан по типичния за Геймън мистериозен и грабващ начин, този роман притежава една странна притегателна сила.

Мъж на средна възраст отива в родното си градче за погребение, но краката някак си го отвеждат до патешкото вирче в края на пътя. И незнайно защо - именно при вида на вирчето спомените от времето, когато е бил седемгодишен, нахлуват в главата му и той научава неподозирани неща за отдавна забравените мрачни събития от детството си. Запомнанството си с Лети Хемпсток, единайсетгодишно момиче, което е част от необикновено и безсмъртно семейство. Освобождаването на древно и странно създание.

“How can you be happy in this world? You have a hole in your heart. You have a gateway inside you to lands beyond the world you know. They will call you, as you grow.”

Героите и обстановката са обрисувани по един емоционален и вълшебен начин. Харесва ми този плашещ и прекалено чудноват, необясним свят, който се разкрива пред очите ни в този роман. Свят, в който всичко нормално и познато се изкривява и променя до неузнаваемост. Това е една лирична и страховита история за всички онези страшни неща, които сякаш само децата виждат и усещат така дълбоко и наситено.


''She was the storm, she was the lightning, she was the adult world with all its power and all its secrets and all its foolish casual cruelty.''


Понякога, за се справим с нещо, ние трябва и да се откажем от част от себе си. Главният герой губи най-ценното си - своята детска невинност, но въпреки суровото и остро чувство на безнадеждност, което на моменти идва от страниците на тази книга, авторът е успял да избегне представянето на историята по депресиращ или натоварващ начин и в крайна сметка ни разкрива една важна истина, която не бива да забравяме - че възрастните също са деца.

“Grown-ups don't look like grown-ups on the inside either. Outside, they're big and thoughtless and they always know what they're doing. Inside, they look just like they always have. Like they did when they were your age. Truth is, there aren't any grown-ups. Not one, in the whole wide world.''


“You don't pass or fail at being a person, dear.''

Това, което обичам в тази книга, е, че е написана без осъждане на нито един от персонажите, без значение какво са направили. Няма добро и зло. Например чудовището погубва хората, правейки ги щастливи. Авторът е успял да проникне в тъмните кътчета на човешкото съзнание и все пак в неговите герои винаги има също така и светлина. Той представя борбата на хората да се преборя със собствените си страхове, да намерят своя път, да се справят с онова, което е вътре в тях.

,,Океанът в края на пътя'' докосна една специфична струна у мен не само заради своята увлекателност и красота, но и заради мъдростта и носталгията, с които е написана.

“Nothing's ever the same," she said. "Be it a second later or a hundred years. It's always churning and roiling. And people change as much as oceans.”