четвъртък, 14 януари 2016 г.

Под прикритието на ,,Стъкленият похлупак'' (ревю)



- Но сега ти няма нищо - констатирах аз.
Джоун ме изгледа с ясните си кристално сиви очи.
- Надявам се - каза тя. - Ти не си ли?

,,Стъкленият похлупак'' на Силвия Плат е една от най - силните книги най - реалистично описващите тъмните състояния в човешкия живот, които съм чела. Онова, което обожавам в тази книга, е, че въпреки тежките теми, върху които се съсредоточава, тази история е разказана по остроумен и вдъхващ, макар и крехка, надежда начин, че изход от мрачната клетка на депресията и саморазрушението има.

Естър Грийнуд получава стипендия за един от най-престижните колежи в Америка, стажува в изключително популярно списание. Тя се старае и всички си мислят, че я чака едно бляскаво бъдеще, но дълбоко в себе си тя е безкрайно объркана. Раздвоена между собствените си цели и чуждите, тя не знае накъде да поеме. Героинята изпада в депресия, която във времето, в което е живяла Силвия Плат, е считана за лабилна психика и се ''лекува'' с електрошок.

Тишината се оттегли, оголвайки морските камъчета, раковините и всички прогнили отломки от моя живот. Тя се натрупа нейде в периферията на зрението ми и после като отприщен, стремителен поток връхлетя върху мен и ме понесе в сън.


Това, което ни показва Силвия Плат, дълбоко и лично запозната с онова, за което пише, чрез своите собствени тежки преживявания, е, че никой не може да предвиди кога депресията ще го застигне. Може да изглежда, сякаш всичко върви по план, а в нас самите бавно нещо да се променя, отчуждава и разбива. Всички си мислим, че няма как да стигнем до там, но истината е, че всеки може да попадне в тъмнината на депресията и отчаянието. На пръв поглед няма никакви външни причини за нашето духовно състояние. Просто ей така изведнъж животът ти се струва безсмислен, непонятен и досаден. Мечтите ти малко по - малко избледняват и на тяхното място остава празно. Всичко, което досега я е правело щастлива, вече й се вижда далечно. В един момент всичките й чувства се натрупват и я помитат. Притисната от нерешителността, отчаянието и безсилие, Естър се крие под своя стъклен похлупак, страхувайки се да се изправи срещу живота.

Видях как животът ми се разклонява пред мен като смоки­новото дърво от разказа.
От върха на всеки клон като сочен, налят от слънцето плод ми маха и намига примамливо чудесно бъдеще. Една смокиня символизираше съпруг и щастлив дом с деца, друга – бъдеще на велика поетеса, трета – блестяща преподавателска кариера, четвърта – И. Джий, изумителна редакторка, пета смокиня ми сочеше Европа, Африка и Южна Америка, шеста бе Констан­тин и Сократ, Атила и още цяла тълпа обожатели със странни имена и необикновени професии, а седмата смокиня бе олим­пийска шампионка по гребане и нагоре имаше още много, мно­го смокини, които не можех добре да различа.
Виждах се седнала върху чатала на това смокиново дърво, умираща от глад просто защото не мога да се реша коя от смо­кините да избера. Исках всяка от тях, но да избера една би означавало да изгубя останалите и както си седях, безсилна да реша, смокините започнаха да съхнат и почерняват и накрая една по една изпокапаха по земята в краката ми.

Понякога никой не може да ни спаси от самите нас. Никой освен самите ние. Изборът и борбата, колкото и да са трудни, са наши.

Във всяка дума отеква надеждата на самата Силвия Плат да успея да преодолее собствените си опустошителни помисли. Но има и едни такива случаи, в които просто не успяваме.

Как можех да знам дали някой ден - в колежа, в Европа, където и да е - аз няма отново да се озова под стъкления похлупак, през който светът изглежда тъй смущаващо разкривен?