четвъртък, 31 декември 2015 г.

Какво прочетох през Декември и пожелания за 2016


Първо искам да ви пожелая една чудесна нова година, през която да имате повече време за четене, писане на ревюта на книги и всичко, което обичате. Пътувайте, четете, забавлявайте се и не му мислете много. Благодаря на всички вас, които четете понякога недобре изказаните ми мнения за книги, които съм чела. Това значи много за мен!

Струва ми се подходящ момента и да направя списък на прочетените от мен книги през Декември:

Бяла като мляко, червена като кръв - Алесандро д'Авения

Угасване - Лиза Макман (очаквайте ревю на цялата поредица след около месец и нещо)

Бялата врана - Маркъс Седжуик

Морето на спокойствието - Катя Милей

Гондолата на времето - Ева Фьолер

Белжар - Мег Уолицър 

Остани, ако можеш. Замини, ако трябва. - Хелга Флатлан (очаквайте ревю догодина, ако въобще се навия, де)

Любов по време на глобално затопляне - Франческа Лия Блок (започната; ревю ще има)

Освен това след седмица-две най - вероятно ще пиша общо ревю на всички излезли книги от поредицата Заветите на Лориен - Питакъс Лор (след като прочета Възходът на номер девет).

Хипер изненадващо е за мен самата, че на повечето книги, които прочетох този месец, успях да напиша ревюта *самодоволна усмивка* и имам чувството, че нещата вървят доста добре.

Знам, че е малко раничко още, но честита нова година! 

сряда, 30 декември 2015 г.

Ревю на ,,Бялата врана'' - Маркъс Седжуик


Можете да кажете, че макар да не сте видели всяка една отделна врана на този свят, всяка врана, която сте виждали някога, е черна. Следователно съществува огромна възможност всички врани да са черни. Всъщност, вие сте приели за факт, че всички врани наистина са черни. Разбира се, ако някой ви покаже бяла врна, всичко ще се промени изцяло само за един миг.
Но всички врани са черни.
По същия начин си правите заключението, че никой не продължава да живее след смъртта. Няма ,,отвъд''. Няма бяла врана.
Но ако ви кажа, че съм виждала бяла врана? Само една. Една-единствена бяла врана.
Тогава какво?

,,Бялата врана'' на Маркъс Седжуик е магнетична, зловеща и в същото време провокираща читателя да се гмурне в едно яростно обмисляне на това, което знае (или по - скоро не знае) за живота и това след него. 

Историята в книгата е разказана от три различни гледни точки, тези на двете тийнейджърки – Ребeка и Ферелит, и тази свещеника, който преди два векa е обитавал днешната къща на Ферелит. Момичетата разкриват истината за ужасяващи експерименти, провеждани преди стотици години.

Книгата пленява и с описанията на някои от местата в измисленото малкото крайбрежно градче Уинтърфолд, където се развива действието - като на църквата ,,Света Мария'', полусрутена от прииждащото море.

 - Морето приижда. И никой не може да направи нищо, за да го спре. Така че това място просто трябва да изчака реда си, да изчака края си. Също като всички нас.

Харесах страшно много Ферелит. Тя се оказа дръзка, плашеща, мистериозна, и страшно манипулативна. Но преди всичко тя е безкрайно объркваща (имайки предвид постъпките й) и някак си твърде будна и мислеща за възрастта си. И въпреки че умее да разгадава хората толкова лесно или може би тъкмо заради това, тя е страшно самотна и търсеща отговорите на въпросите, които са си задавали свещеника и лекарят. Имаше нещо очарователно в това, че дори след като прочетох книгата, не могах докрай да разбера Ферелит. Авторът ни оставя в неведение за някои от причините за действията й, но това, което е очевидно е, че образа й почти изцяло движи книгата.

Можеш да имаш всичко, но никога няма да бъдещ силен колкото мен, ако не си умен колкото мен. Така виждам нещата аз. Всички тези тъпи деца в училището, всички тези тъпи учители. Всички тъпанари, с които трябва да се примирявам в Енорийската къща. Те може да са по - силни от мен или да имат повече пари от мен, или да са по - красиви от мен, но в крайна сметка няма да спечелят, защото аз притежавам преди всичко нещо, което ме прави по - добра. 
Умът ми.

Ребека беше по - скучната и обикновена героиня. Твърде наивна и емоционална, на моменти дори лигава. Нямаше голямо развитие около нейния образ, но личната история на баща й ми се стори интересна и тъжна, така че се радвам, че поне имаше някаква промяна в отношенията им.

,,Бялата врана'' е наелектризираща, ужасяваща и страхотно замислена и мисля, че би се харесала дори и на хора, които не са много запознати с хорър книгите като мен самата.



Ревю на ,,Белжар'' - Мег Уолицър


Знам също, че болката може да изглежда като безкрайна лента. Дърпаш ли, дърпаш. Събираш я при себе си и докато се трупа, не можеш да повярваш, че в края й има нещо друго. Нещо, което не е просто още болка. 
Но винаги има нещо накрая; нещо поне малко по - различно. Не знаеш какво ще е то, но е там.

 ,,Белжар'' на Мег Уолицър разказва историята на пет тийнейджъра, които са раздвоени между настоящето и миналото, между копнежа по онова, което са имали преди и им липсва сега. 

 Всички я случат много внимателно. Говорим за книгата, нали? А може би не. Говорим за себе си. Може би когато заговориш за някоя книга, в един момент започваш да говориш за себе си.  
 
След като се озовават в Дървения хамбар - училище пансион за деца, които са ''емоционално крехки''. Джам, Грифин, Сиера, Кейси и Марк биват записани в специален курс по литература, в който изучават единствено ,,Стъкленият похлупак'' на Силвия Плат и получават дневници, които се оказват необикновени.
Или по - скоро ги отвеждат на място, което е необикновено. Белжар, място, където времето е спряло, където всеки от тях може да получи желаното, но в същото време не могат да правят нищо, което вече не са. 
Този специален курс ги променя.
Спасява ги. 
Всички те се справят с нещо различно, но се чувстват еднакво пречупени. Това ги сближава. 
Всеки от тях има нужда да продължи напред, но не и смелостта да го направи. 
Всеки от тях се бои от промяната. 
В началото никой от тях не се интересуваше от болката на другия, бяха затворени всеки в своя малък и изолиран свят. 

Хората само разправят как вече нямало нужда да се чете литература – нямало да помогне на света. Всички трябвало да говорят мандарин и да се научат да програмират компютри. Повечето млади хора трябвало да се реализират като учени, техници, инженери и математици.
Да изглежда сериозно и разумно. Но не може човек да каже, че наученото в часа по литература няма значение. Че великите писатели не променят света.
Аз съм променена. Трудно е да го опиша, но е вярно. Думите са важни.

Тази книга има невероятна атмосфера. Авторката успя да ме накара да се чувствам като една от тази групичка деца. През цялото време бях на тръни, особено в края, и се чудех какво ще се случи. Трогнах се от начина, по който героите се подкрепяха. Радвам се, че успях да преживея това приключение заедно с тях. Те намериха начин да преодолеят собствените си задръжки, да си позволят да живеят отново.

Освен че книгата ме стопли и развълнува, ме и вдъхнови да прочета ,,Стъкленият похлупак'', от който прочетох само около 30 страници и сега знам, че трябва да имам тази книга.

Гласът. Не е важно само какво казваш. Важно е кой говори. 
Важно е чий е гласът.




вторник, 29 декември 2015 г.

Ревю на ,,Бяла като мляко, червена като кръв'' - Алесандро д'Авения


Веднъж един царски син седнал да обядва. Докато се хранел, порязал си пръста и капка кръв паднала върху изварата.
Тогава казал на майка си:
- Мамо, бих искал жена, която да е бяла като мляко и червена като кръв.
- Ех, синко, щом е бяла, няма да е червена, а ако е червена, няма да е бяла. Но търси, пък дано да намериш.

“Любовта на трите нара”
в книгата на Итало Калвино
“Италиански приказки”

 ,,Бяла като мляко, червена като кръв'' на Алесандро д'Авения е трогателна и завладяваща история за важността на мечтите, колебанията, страха и откриването на любовта там, където не сме очаквали, която поражда дори по - голям вихър от емоции у читателя.

Сюжетът се върти около Лео, типичен тийнейджър, който обича да играе футбол, смята учителите за "защитен животински вид'', който той се надява да изчезне веднъж завинаги, и се увлича по Беатриче, момиче с буйни червени коси, което все не намира смелост да заговори. Скоро обаче съдбата го изправя пред поредица от изпитания. Беатриче се разболява от левкемия.

Лео беше доста объркан в началото, но се промени толкова много с напредването на книгата. Изживях всички тези емоции чрез него, видях нещата през неговия поглед и това ме накара да го почувствам много близък. И все пак той успя да осъзнае истинските си чувства, да намери себе си. Повярва си, стана по-зрял, научи, че понякога любовта е спокойствие, подкрепа, чувство за принадлежност и най-после видя това, което беше пред очите му през цялото време. 

Силвия, най - добрата приятелка на Лео, много ми хареса като характер и поведение. Беше зряла, лоялна, момиче, на което може да се разчита, и се опитваше да налее акъл в главата на Лео, което си е доста смела и благородна мисия според мен. Радвам се, че те двамата намериха път един към друг, уповаваха се един на друг.

Тогава разбрах, че когато се изправиш пред свободата на морето, не е важно да имаш кораб, а място, където да отидеш, пристанище, мечта , заради която си струва да прекосиш простора.



Мечтателят, както го нарича Лео, е новият му учител по история и философия, който му помага да осъзнае собствените си способности, но накрая той научава дори повече от запознанството си с Лео.

Да подариш някому собствената си болка е най - красивия акт на доверие.

Беатриче за мен остана леко неясна като образ, едно момиче, над чиято глава е надвиснал буреносния облак на смъртта, притиснато към земята от знанието, че животът я напуска. Момиче, което вътрешно се бори със страха. 

После Беатриче заплаква и усмивката се смесва със сълзите. 
Приковал поглед в нея, аз се питам защо болката и радостта плачат еднакво.

Това е книга, до която си струва да се докоснете - е едновременно трагична, красива и вдъхновяваща, точно като живота. (Тиражът е изчерпан, но може да си я свалите от тук.)


неделя, 27 декември 2015 г.

Winter Is Coming Book Tag




1.Сняг: Красиво е когато всичко е засипано с него, но след това започва да се топи – Книга/Поредица, която сте харесвали в началото, но по средата вече сте изгубили интерес.
Кръвни връзки - Ришел Мийд. Всичко беше наред, дори прекрасно, до третата книга, но след това стана отегчително. Дори не знам как успях да прочета четвъртата и петата книга.

2.Снежинка: Нещо красиво и винаги различно – Изберете книга, която се отличава от всички останали книги, които сте чели. 
Може би книгата, която чета в момента - Остани, ако можеш. Замини, ако трябва. на Хелга Флатлан. По принцип съм чела малко скандинавска литература, но съм забелязала, че повечето им книги са написани по някак необикновен и леко странен начин, който ми харесва.

3.Снежен човек: Винаги е забавно да направите един със семейството си. - Книга, която е подходяща за цялото семейство.
 
Не съм сигурна, че има книга, която всички в семейството ми биха харесали. Доста различни вкусове имаме.

4.Коледа - Книга, която носи радост и ви е накарала да се стоплите отвътре, докато сте я чели.
Тук няма как да не кажа Гондолата на времето - Ева Фьолер.

5.Дядо Коледа: Той носи чудесни подаръци. - Желана от вас книга, която искате да получите за Коледа.
Коледа вече мина и получих всички книги, които си бях поискала, като повечето си закупих сама на Параира на книгата, получих по 2 от майка ми и още толкова от приятели. Но все пак ще изброя няколко от тях:
Бялата врана - Маркъс Седжуик
Възходът на номер девет
- Питакъс Лор
Обещам ти провал - Педру Шагаш Фрейташ
Белжар
- Мег Уолицър
Ангелология
- Даниел Трусони
Стъклените книги на крадците на сънища
- Гордън Далкуист

6.Целене със снежни топки: Понякога може да боли когато те ударят. - Книга, която ви е накарала да изпитате силна емоция като тъга или гняв.
От тези, които четох наскоро - Морето на спокойствието - Катя Милей. Иначе Списъкът на омразата - Дженифър Браун също може да влезе в тази категория.

7.Пързаляне: Всички го обичахме, когато бяхме малки – Книга, която сте харесвали когато сте били деца.
Матилда - Роалд Дал, Вещиците - Роалд Дал и Приказка без край - Михаел Енде. Все още си ги обичам много.
  
8.Книга, която ви е разочаровала
Не че ме е разочаровала, но очаквах повече от Всички наши места - Дженифър Нивън. 
9.Елен: Нещо, което ни е скъпо. - Книга, която има сантиментална стойност за вас
Флорънс и Джайлс - Джон Хардинг и Когато кучетата плачат - Маркъс Зюсак.

Ревю на ,,Гондолата на времето'' - Ева Фьолер




You must remember this
A kiss is just a kiss
A sigh is just a sigh
The fundamental things apply 
As time goes by.
                                                     Herman Hupfeld



Няма и пет минути след като завърших ,,Гондолата на времето'' на Ева Фьолер, седнах да пиша за нея, защото просто бях толкова развълнувана.

Онова, което първоначално ме провокира да се насоча към нея, всъщност беше, че съм била във Венеция и това магическо място продължава да буди у мен възхищение. Авторката е успяла да направи най - важното - да съхрани атмосферата на Венеция, която и в днешно време е запазена такава, каквато е била през 15 век, да я опише точно толкова пищна, колкото е в действителност. Имаше точното количество описания и действието се развиваше с нормална скорост.
И това в съчетание с пътуване във времето? Комбинацията е наистина съвършена.
Начинът на писане на авторката също оказа влияние върху мен, докато четях книгата. Беше свежа, ненатоварваща и запленяваща.

Седемнайсетгодишната Ана, прекарва лятната си ваканция със семейството си във Венеция. Обаче плановете й тотално се объркват, когато случайно (или не?) бива бутната в червена гондола, което дори само по себе си е странно, защото всички гондоли там са черни. И преди да получи шанса да слезе, всичко изчезва пред очите й. Когато обаче се събужда, осъзнава, че се е озовала в 15 век, 1499-а годината.
 


Ана беше страхотна героиня. С нейното чувство за хумор и леко неадекватни, но пък страшно забавни реакции, ми стана моментално любимка. С времето тя се прояви и като изключително оправна, научи се да се справя, както може според обстоятелствата, без всички луксове на 21 век. Нямаше скучни моменти в книгата и то изцяло благодарение на нея. Постоянно се озоваваше в опасни ситуации, измъкваше се, биеше се (докато пишех последното, не можах да сдържа усмивката си).

Харесах и Себастиано, макар че в началото на книгата бях също толкова вбесена, колкото и Ана от това, че само се правеше на много мистериозен и отказваше да й обясни какво се случва, което беше страшно мръснишко от негова страна. След това обаче ми стана по - симпатичен, защото се откри повече.
Макар че сближаване на Себастиано и Ана ми изглеждаше твърде нереалистично, прибързано и претупано. Мисля, че трябва да имат повече моменти заедно, повече разговори за интересите си и т.н., вместо кроене на планове за залавянето на злодеите. Надявам се, че във втората книга ще бъде наблегнато върху взаимоотношенията им. 

Приятни ми бяха и останалите герои - особено Барт, Клариса, Есперанца, Хосе, Тревизан, Доротея и Матиас (аз май току - що изброих всички герои в книгата!). 

Идеята за "бариерата", която спира пътешествениците във времето да издадат нещо от бъдещето на хора от време преди тяхното, беше много добра. Интересно ми беше и това, че когато някой, който не е пътешественик във времето или няма специална мисия, забравя за предишния си живот и въпреки че се е озовал в друго време преди секунди, вече има къща там и близки, които да му помогнат да се приспособи.

Затворих книгата с усмивка на лицето и съм сигурна, че ако вие я прочетете, ще направите същото.

П.С.: В края на май месец излиза и втората книга!

Благодаря на издателство Ибис за предоставената възможност.
  



понеделник, 21 декември 2015 г.

Ревю на ,,Морето на спокойствието'' - Катя Милей


,,Морето на спокойствието'' на Катя Милей се оказа едновременно забавна, на моменти плашещо емоционална и красива история за болката, силата, омразата, любовта, надеждата и всичко останало, което се крие под повърхността.

Настя е момиче, което крие всичко в себе си, и се старае да не издаде тайните си. Тя не говори, а причината за това е обвита в мистерия. Облича се изцяло в черно и носи страшно много грим, надявайки се да отблъсне всички от себе си по този начин. Отнето й е едно от най - важните за нея неща - музиката, способността да свири. И не само това.. 
Разбрах Настя от първата страница на книгата и страдах с нея. От всички герои нея си я харесвам най - много, защото въпреки всичко тя успяваше някак да продължи да се бори, не се остави на умората и разрушението.



Джош е момче, около което всички измират (буквално!). Изолиран е от всички деца в училище, всички освен Дрю, най - добрия му приятел. Не можах да го обикна съвсем (Джош), въпреки че разбрах положението му. С неговите празноглави постъпки все ме изкарваше от равновесие. В началото ми се стори ми супер скучен и простоват като персонаж. Честно казано, ако не беше връзката между него и Настя, щях да предпочета да не присъства в книгата. Отнасяше се в началото доста грубо с нея, което не беше нещо, което очаквах от някой, който знае какво е да си самотен.. В последствие започнах да го харесвам повече  И въпреки на моменти предимно негативното ми отношение към Джош, трябва да призная, че той и Настя имаха своите моменти - тъжни, щастливи, трудни и винаги чувствени. И двамата се учеха да обичат. Въпреки че правеха грешки и се отдалечаваха един от друг, никога не можеха да останат за дълго на разстояние един от друг, защото се нуждаеха от подкрепата на другия.
Дрю е страшно забавен, разведряваше обстановката, за радост, все пак мисля, че е излишно да споменавам, че Настя и Джош не са от най - веселите хора през по - голямата част от времето. Той е свикнал да се държи като задник и не позволява на хората да го опознаят истински. Настя видя неговите добри качества и мисля, че така между тях се зароди приятелство и той наистина започна да се интересува от нея. Той израсна от началото до края на книгата. Видя и по - тъмната страна на живота, до която преди не се беше докосвал.


Не бих казала, че действието беше динамично, но това далеч не значи, че не бе вълнуваща книга и не четеше леко. По - скоро авторката протакваше до последно, което се оказа доста добър подход, защото краят беше наистина грандиозен. Отгръщах и отгръщах страниците, без да мога да спра. Когато я затворих, у мен имаше едно хубаво чувство.
Обичам тази книга.

- Когато погледнеш към нея, какво чувстваш? ... Радост, страх, нужда, отчаяние, любов, похот?
- Да!
- Да, какво?
- Всички.