петък, 20 ноември 2015 г.

Ревю на ,,Предимствата да бъдеш аутсайдер'' - Стивън Чбоски



Приемаме любовта, която си мислим, че заслужаваме.


,,Предимствата да бъдеш аутсайдер'' на Стивън Чбоски е книга, която отдавна исках да прочета.
Книгата е написана под формата на писма от Чарли, главния герои, към неизвестен получател, в които той споделя всичко, което се случва в живота му. Написана е по увлекателен и лек начин, но засяга важни теми и то доста задълбочено. Харесва ми, че авторът не е пресилил историята, не я е наситил с изкуствен драматизъм. Тъкмо обратното. Така е доста по - естествена, отколкото би била иначе. В книгата има много чувства, редуват се забавни и тъжни моменти.



Почти всички герои имаха своите красиви, смислени реплики и постъпки, които ми помогнаха да ги опозная, да се докосна до тях.   
 
Чарли едновременно е някак си по - зрял от другите и не е. Зрял е по отношение на нещата, които виждаш в другите, в света, самият факт, че въобще се оглежда около себе си го показва. Но в същото време той до голяма степен не притежава емоционална интелигентност, не знае как да се държи с другите и общуването доста му куца. В началото поведението му някак ме объркваше, но постепено всичко добива смисъл и си идва на мястото.
 
Отношенията в семейството на Чарли бяха привидно нормални, но беше очевидно, че никой в семейството му не го познава особено добре, а понякога той се чудеше дали и той ги познава. Сякаш роднините му просто не му обръщаха достатъчно внимание, погълнати изцяло от собствените си грижи. Частта със случилото се със сестра му и това, което той направи за нея, ги сближиха донякъде, което много ме зарадва.

Приятелството му с Патрик и Сам е една от централните теми в книгата. Той е почти опиянен от това, че най - после чувства някого близък, и бързо се привързва към тях. Чарли сякаш се страхува да не съсипе това прекрасно и непознато за него явление, току що появило се в живота му. В някакъв момент обаче започва да се чувства на мястото си сред новите си приятели и да се отпуска, да споделя мислите си пред тях.

Готино е, че действието в книгата се развива през 1991-1992, така че няма мобилни телефони и хората си записват музика на касети. Боже, иска ми се да беше така и сега!  

Историята на Чарли ни показва, че всяко едно събитие в живота ни оставя своя белег, дори и да си мислим, че не е оказало въздействие върху нас. И в някакъв момент, когато останем беззащитни, всички тези преживявания се натрупват и изведнъж рухваме под тежестта им. Че гадните неща рано или късно ни застигат и ние трябва да се научим да не им позволяваме да ни нараняват твърде много, да се справяме с тях. Че болката си е наша и не трябва да я омаловажаваме. Че всеки заслужава поне веднъж да се почувства безкраен.

Препоръчвам ви не само да прочетете книгата, но и да гледате и филма (с участието на Логан Лърман, Ема Уотсън и Нина Добрев), защото го смятам за една от най - добрите филмови екранизации по книги. Запазени са чувствата от книгата, както и идеята на автора! 





неделя, 8 ноември 2015 г.

Ревю на ,,Цялата истина в мен'' - Джули Бери



 Тази нощ луната се показа. Излязох да я гледам. Катереше се бавно към върховете на клоните. Така тиха.
Спомних си. Нощ след нощ нейната тишина ме успокояваше. Колко ужасяващо черни бяха нощите без нея. Но тя винаги се връщаше.
Тя беше единственият ми приятел през всички години с него.
И все още е.
Моето единствено успокоение.


,,Цялата истина в мен'' на Джули Бери е силно емоционална, лирична и въздействаща книга, която ни показва, че понякога думите не са достатъчни. Харесва ми начина на писане на авторката, с къси и ясни изречения. Не е префърцунен или дразнещо многословен, леко ми напомня на този на Маркъс Зюсак. Смятам, че това е истинския талант - с по - малко думи да разкриеш най - точно и грозното, и красивото и не да докоснеш читателя, а направо да бръкнеш в него по, колкото и да е странно, най - грациозния начин.

Като цяло книгата описва живота на Джудит, която бива отвлечена на четиринайсет годишна възраст, след като вижда нещо, което не е трябвало да види. Когато след две години се връща обратно в селцето, нещо в нея е различно. Гласът й е ограбен. Историята не е особено заплетена, но определено не и така проста, както изглежда отначало.


Големите ми очаквания от тази книга, с ръка на сърцето мога да кажа, са изцяло удовлетворени. Въпреки че започва колебливо, след 50-тата историята набира скорост и изведнъж придобива съвсем различен облик. Промяната е толкова бърза и неочаквана, че хваща читателя абсолютно неподготвен. В началото Джудит е страшно самотна, изолирана от всички, подигравана и единствената й опора са чувствата й към Лукас, който пък ще се жени за друга. Всъщност тя сякаш го харесва, защото той e въплъщение на това, което тя самата иска да бъде. Той е уважаван, желан, хората го виждат като достоен, докато отношението на всички в селцето към Джудит беше отвратително. Те са идеален пример за едни необразовани, ограничени и жестоки хора. Самата й майка й забранява да прави дори и най - малки опити да проговори, унижава я и я обижда. В началото поведението на брат й също не е добро, но всъщност с времето, след завръщането й, между тях се изгражда силна връзка.

Харесва ми, че има и развитие на главната героиня - Джудит, и според мен Мария силно спомогна за това. Тя успява да си стъпи на краката, да излезе от калта, възвръща себеуважението си и става една идея по - уверена. Отказва да се крепи чрез представите си за Лукас.


Да си тръгнеш. Какво спокойствие носи едно такова решение. Странно, нали? След агонията, идеята да си тръгнеш те вцепенява. Но след вцепенението започваш да мислиш ясно.



Приятелството между Мария и Джудит е неочаквано, по - епично и затрогващо от любовната история. Мария вижда в нея неща, които другите не виждат. Тя първа й се притичва на помощ на Джудит, първа й отказва подкрепа, връща й щастието. Освобождава я. Тя подхожда към Джудит правилно, докато Лукас се държи глупаво и егоистично през по-голямата част от времето. 

Прелестните й очи бяха червени и подути от плач. Не знам защо изпитах толкова силно желание да направя нещо хубаво за нея. Скъсах най-червената ябълка и я поставих в скута й, където роклята й падаше между коленете. 
Тръгнах си. 
Чух как отхапа от ябълката. 
 
Съвсем накрая на книгата започнах да харесвам Лукас повече. Поведението му към Джудит става доста по - добро (не че някога се е държал кой знае колко зле, но все пак). Оказват се заедно срещу всички, но се справят и Джудит намира смелост да разкрие истината. Потресе ме разкритието колко много всъщност се променя тя от началото до края на книгата. 
Прочетете я!

П.С.: Силно се надявам да преведат и някои от другите книги на авторката. 




Нямаше как да не оставя тук и ревюто, което убеди мен да прочета книгата:


понеделник, 2 ноември 2015 г.

November TBR


Тъй като си накупих страшно много книги вчера на намалението на Сиела, както и в края на Октомври, е време да си направя първото TBR. Ето го списъка по реда, в който си купих/ избрах книгите:

~ ,,Принцът на мъглата'' - Карлос Руис Сафон
Вълнувам се толкова да прочета една от най - ранните творби на този прекрасен автор ^^
~ ,,Бдение'' - Лиза Макман
Нямах абсолютно никакво намерение да си я купувам, но беше намалена на 5 лв. в Хеликон и не можах да се сдържа. 
~ ,,Сезонът на костите'' - Саманта Шанън
Всъщност възнамерявах да си закупя тази книга още на предишното намаление на книгите на Сиела, но ето, че вече си е моя.
Страшно се радвам, че успях да се докопам до тази книга, защото докато това стане, обиколих Сиела и Хеликон, а там я нямаха. А в Гринуич беше последната бройка. Сериозно?!
~ ,,Границата'' - Робърт МакКамън
~ ,,Бъдеще'' - Дмитрий Глуховски
~ ,,Морето на спокойствието'' - Катя Милей
Тази ще си я купя в края на Ноември, в случай че взема, че приключа с другите по - бързо (Никакъв шанс!), ако не си остава за Декември. 



 

неделя, 1 ноември 2015 г.

Ревю на ,,Капан за върколаци'' - М. Д. Лаклън



 - Какво е името ти? - попита тя.
 - Имената са като дрехите, госпожо. Имам много.
 - И кое носиш тази нощ?
 Богът се усмихна, думите й явно му харесваха. Докосна устните й с вълчата муцуна и каза:
  - Името ми е Горест. Искаш ли да научиш още?
  - Да - отвърна момичето, вдишвайки неговото ухание на нещо красиво, необикновено и обгорено. - Искам да науча още.
Той близна устните й с езика си и прошепна: 
 - И твоето име е същото.


,,Капан за върколаци'' на М. Д. Ланклън дава един интересен поглед към скандинавската митология. Брутална, но омагьосваща и екзотична книга. Стилът на автора е ненатоварващ, което си е направо постижение, имайки предвид трагичността на събитията, които описва.
Викингският крал Аутун отива в англосаксонско село с воините си, убеден, че там ще открие дете на боговете, дете, което ще поведе народа му към слава и величие. Обаче намира не едно момчета, а две. Неговите събратя се жертват в битка, за да остане скрит произхода на сина на Аутун. Дава едното момче на вещиците, обитаващи пещерите на Тролската стена, а другото се превръща в негов наследник.
Могъща, дива и непредсказуема история, която ще ви зареди с най - разнообразни чувства и нетърпение да разгадаете героите. Единственото гарантирано нещо е, че ще се наслаждавате на всяка страница. Ще четете за кървави и безмилостни битки, мистични руни,
предателства, предкланяне през безумни богове и какво ли още не.
Действието можеше да се забърза на някои места, но в средата и края си беше добре.
Персонажите са най - разнообразни и дори и злодеите имат с какво да те грабнат. Не ми допадна обаче любовния триъгълник, въпреки че не беше така дразнещо изявен както в някои други книги.. Просто ми се ще да го нямаше изобщо! На моменти страшно се ядосвах на Вали и Адисла, било то заради някоя абсурдна реплика или някое почти непростимо действие (или липса  на такова) към Фейлег, който харесах доста, макар че образа му ми се видя леко претупан и незавършен. Но пък съм готова да опростя тези несъвършенства на автора, защото всичко друго беше просто брилянтно - обстановката, магическите елементи, както и тези прекрасни имена!
Беше ми тъжно, задето Фейлег още отрано е бил откъснат от единственото семейство, което е познавал, и е бил принуден да оцелява, както може, да загърби човешката част от себе си и да бъде единствено вълк.

На петнайсет Фейлег виждаше като вълк и мислеше като вълк, имаше здраво като камък тяло и зъби, превърнали се в оръжие. Планинските ветрове фучаха в ума му, чужд на миналото и бъдещето, той живееше в настоящия миг и размишляваше не повече от някоя снежинка.

Малка къща с изтърбушен от бурите покрив. Валеше с Фейлег реши да се подслони вътре. Двукраки и четирикраки плячкаджии отдавна бяха отнесли всичко ценно, но още имаше следи от някогашните обитатели - счупена хурка на пода, протъркана обувка, дори малка паянтова табуретка. В дъното щеше да се опази по - добре от дъжда, но той реши да остане по средата, където е бил отворът за дима. Не знаеше защо инстинктът го накара да изправи табуретката и да седне на нея - не бе правил това от почти десет години. И тогава видя в спомена своите сестри до огнището, баща си, седнал да пие, грамаден и мълчалив, на скамейка в единия края, майка си, заета да кърпи дрехи. Това беше неговата къща, където живя седем години. Не умееше да се справя с чувствата, които споменът пробуди, и излезе в дъжда. Повече не отиде на това място.

Хареса ми начина, по който беше описана кралицата на вещиците, Гулвейг, както и особено странните начини, по които увеличаванеше мощта си. Потрисаше ме възрастта й, само на десет години е, и това караше постъпките й и външния й вид да ми се виждат още по - зловещи. Като персонаж тя ми допадна може би дори повече от Фейлег, макар че си беше доста луда, опасна и способна на какво ли не (а може би именно заради това!). Начинът й на живот направо ми смрази кръвта - в подобна тъмнина, - а в края на книга - и в самота, подлагайки се на всякакви мъчения.. Кой не би си изгубил ума, ако беше на нейно място! Нейната дарба си е истинско проклятие.

Във висшите си равнища магията се състои от чувства. Изострила усета си през годините в мрака, кралицата на вещиците знаеше, че хладната мисъл не постига нищо. За да осъществи замисъла, нужно беше просто да започне, да хване онези невидими нишки на агонията, на отчаянието и да изтъче с тях нещо повече от простия им сбор.

Браги също ми беше фаворит - хубавото в него е чувството му за хумор, лоялността му, лекия начин, по който приема живота. Просто няма как да не ви оправи настроението!
Сайтада пък ме спечели със смелостта си, безпощадната си решителност и вълнуващата си история.
Препоръчвам книгата на всички любопитни читатели, със страст към мистериозните и нетипични книги.