сряда, 30 декември 2015 г.

Ревю на ,,Белжар'' - Мег Уолицър


Знам също, че болката може да изглежда като безкрайна лента. Дърпаш ли, дърпаш. Събираш я при себе си и докато се трупа, не можеш да повярваш, че в края й има нещо друго. Нещо, което не е просто още болка. 
Но винаги има нещо накрая; нещо поне малко по - различно. Не знаеш какво ще е то, но е там.

 ,,Белжар'' на Мег Уолицър разказва историята на пет тийнейджъра, които са раздвоени между настоящето и миналото, между копнежа по онова, което са имали преди и им липсва сега. 

 Всички я случат много внимателно. Говорим за книгата, нали? А може би не. Говорим за себе си. Може би когато заговориш за някоя книга, в един момент започваш да говориш за себе си.  
 
След като се озовават в Дървения хамбар - училище пансион за деца, които са ''емоционално крехки''. Джам, Грифин, Сиера, Кейси и Марк биват записани в специален курс по литература, в който изучават единствено ,,Стъкленият похлупак'' на Силвия Плат и получават дневници, които се оказват необикновени.
Или по - скоро ги отвеждат на място, което е необикновено. Белжар, място, където времето е спряло, където всеки от тях може да получи желаното, но в същото време не могат да правят нищо, което вече не са. 
Този специален курс ги променя.
Спасява ги. 
Всички те се справят с нещо различно, но се чувстват еднакво пречупени. Това ги сближава. 
Всеки от тях има нужда да продължи напред, но не и смелостта да го направи. 
Всеки от тях се бои от промяната. 
В началото никой от тях не се интересуваше от болката на другия, бяха затворени всеки в своя малък и изолиран свят. 

Хората само разправят как вече нямало нужда да се чете литература – нямало да помогне на света. Всички трябвало да говорят мандарин и да се научат да програмират компютри. Повечето млади хора трябвало да се реализират като учени, техници, инженери и математици.
Да изглежда сериозно и разумно. Но не може човек да каже, че наученото в часа по литература няма значение. Че великите писатели не променят света.
Аз съм променена. Трудно е да го опиша, но е вярно. Думите са важни.

Тази книга има невероятна атмосфера. Авторката успя да ме накара да се чувствам като една от тази групичка деца. През цялото време бях на тръни, особено в края, и се чудех какво ще се случи. Трогнах се от начина, по който героите се подкрепяха. Радвам се, че успях да преживея това приключение заедно с тях. Те намериха начин да преодолеят собствените си задръжки, да си позволят да живеят отново.

Освен че книгата ме стопли и развълнува, ме и вдъхнови да прочета ,,Стъкленият похлупак'', от който прочетох само около 30 страници и сега знам, че трябва да имам тази книга.

Гласът. Не е важно само какво казваш. Важно е кой говори. 
Важно е чий е гласът.