неделя, 1 ноември 2015 г.

Ревю на ,,Капан за върколаци'' - М. Д. Лаклън



 - Какво е името ти? - попита тя.
 - Имената са като дрехите, госпожо. Имам много.
 - И кое носиш тази нощ?
 Богът се усмихна, думите й явно му харесваха. Докосна устните й с вълчата муцуна и каза:
  - Името ми е Горест. Искаш ли да научиш още?
  - Да - отвърна момичето, вдишвайки неговото ухание на нещо красиво, необикновено и обгорено. - Искам да науча още.
Той близна устните й с езика си и прошепна: 
 - И твоето име е същото.


,,Капан за върколаци'' на М. Д. Ланклън дава един интересен поглед към скандинавската митология. Брутална, но омагьосваща и екзотична книга. Стилът на автора е ненатоварващ, което си е направо постижение, имайки предвид трагичността на събитията, които описва.
Викингският крал Аутун отива в англосаксонско село с воините си, убеден, че там ще открие дете на боговете, дете, което ще поведе народа му към слава и величие. Обаче намира не едно момчета, а две. Неговите събратя се жертват в битка, за да остане скрит произхода на сина на Аутун. Дава едното момче на вещиците, обитаващи пещерите на Тролската стена, а другото се превръща в негов наследник.
Могъща, дива и непредсказуема история, която ще ви зареди с най - разнообразни чувства и нетърпение да разгадаете героите. Единственото гарантирано нещо е, че ще се наслаждавате на всяка страница. Ще четете за кървави и безмилостни битки, мистични руни,
предателства, предкланяне през безумни богове и какво ли още не.
Действието можеше да се забърза на някои места, но в средата и края си беше добре.
Персонажите са най - разнообразни и дори и злодеите имат с какво да те грабнат. Не ми допадна обаче любовния триъгълник, въпреки че не беше така дразнещо изявен както в някои други книги.. Просто ми се ще да го нямаше изобщо! На моменти страшно се ядосвах на Вали и Адисла, било то заради някоя абсурдна реплика или някое почти непростимо действие (или липса  на такова) към Фейлег, който харесах доста, макар че образа му ми се видя леко претупан и незавършен. Но пък съм готова да опростя тези несъвършенства на автора, защото всичко друго беше просто брилянтно - обстановката, магическите елементи, както и тези прекрасни имена!
Беше ми тъжно, задето Фейлег още отрано е бил откъснат от единственото семейство, което е познавал, и е бил принуден да оцелява, както може, да загърби човешката част от себе си и да бъде единствено вълк.

На петнайсет Фейлег виждаше като вълк и мислеше като вълк, имаше здраво като камък тяло и зъби, превърнали се в оръжие. Планинските ветрове фучаха в ума му, чужд на миналото и бъдещето, той живееше в настоящия миг и размишляваше не повече от някоя снежинка.

Малка къща с изтърбушен от бурите покрив. Валеше с Фейлег реши да се подслони вътре. Двукраки и четирикраки плячкаджии отдавна бяха отнесли всичко ценно, но още имаше следи от някогашните обитатели - счупена хурка на пода, протъркана обувка, дори малка паянтова табуретка. В дъното щеше да се опази по - добре от дъжда, но той реши да остане по средата, където е бил отворът за дима. Не знаеше защо инстинктът го накара да изправи табуретката и да седне на нея - не бе правил това от почти десет години. И тогава видя в спомена своите сестри до огнището, баща си, седнал да пие, грамаден и мълчалив, на скамейка в единия края, майка си, заета да кърпи дрехи. Това беше неговата къща, където живя седем години. Не умееше да се справя с чувствата, които споменът пробуди, и излезе в дъжда. Повече не отиде на това място.

Хареса ми начина, по който беше описана кралицата на вещиците, Гулвейг, както и особено странните начини, по които увеличаванеше мощта си. Потрисаше ме възрастта й, само на десет години е, и това караше постъпките й и външния й вид да ми се виждат още по - зловещи. Като персонаж тя ми допадна може би дори повече от Фейлег, макар че си беше доста луда, опасна и способна на какво ли не (а може би именно заради това!). Начинът й на живот направо ми смрази кръвта - в подобна тъмнина, - а в края на книга - и в самота, подлагайки се на всякакви мъчения.. Кой не би си изгубил ума, ако беше на нейно място! Нейната дарба си е истинско проклятие.

Във висшите си равнища магията се състои от чувства. Изострила усета си през годините в мрака, кралицата на вещиците знаеше, че хладната мисъл не постига нищо. За да осъществи замисъла, нужно беше просто да започне, да хване онези невидими нишки на агонията, на отчаянието и да изтъче с тях нещо повече от простия им сбор.

Браги също ми беше фаворит - хубавото в него е чувството му за хумор, лоялността му, лекия начин, по който приема живота. Просто няма как да не ви оправи настроението!
Сайтада пък ме спечели със смелостта си, безпощадната си решителност и вълнуващата си история.
Препоръчвам книгата на всички любопитни читатели, със страст към мистериозните и нетипични книги.