неделя, 8 ноември 2015 г.

Ревю на ,,Цялата истина в мен'' - Джули Бери



 Тази нощ луната се показа. Излязох да я гледам. Катереше се бавно към върховете на клоните. Така тиха.
Спомних си. Нощ след нощ нейната тишина ме успокояваше. Колко ужасяващо черни бяха нощите без нея. Но тя винаги се връщаше.
Тя беше единственият ми приятел през всички години с него.
И все още е.
Моето единствено успокоение.


,,Цялата истина в мен'' на Джули Бери е силно емоционална, лирична и въздействаща книга, която ни показва, че понякога думите не са достатъчни. Харесва ми начина на писане на авторката, с къси и ясни изречения. Не е префърцунен или дразнещо многословен, леко ми напомня на този на Маркъс Зюсак. Смятам, че това е истинския талант - с по - малко думи да разкриеш най - точно и грозното, и красивото и не да докоснеш читателя, а направо да бръкнеш в него по, колкото и да е странно, най - грациозния начин.

Като цяло книгата описва живота на Джудит, която бива отвлечена на четиринайсет годишна възраст, след като вижда нещо, което не е трябвало да види. Когато след две години се връща обратно в селцето, нещо в нея е различно. Гласът й е ограбен. Историята не е особено заплетена, но определено не и така проста, както изглежда отначало.


Големите ми очаквания от тази книга, с ръка на сърцето мога да кажа, са изцяло удовлетворени. Въпреки че започва колебливо, след 50-тата историята набира скорост и изведнъж придобива съвсем различен облик. Промяната е толкова бърза и неочаквана, че хваща читателя абсолютно неподготвен. В началото Джудит е страшно самотна, изолирана от всички, подигравана и единствената й опора са чувствата й към Лукас, който пък ще се жени за друга. Всъщност тя сякаш го харесва, защото той e въплъщение на това, което тя самата иска да бъде. Той е уважаван, желан, хората го виждат като достоен, докато отношението на всички в селцето към Джудит беше отвратително. Те са идеален пример за едни необразовани, ограничени и жестоки хора. Самата й майка й забранява да прави дори и най - малки опити да проговори, унижава я и я обижда. В началото поведението на брат й също не е добро, но всъщност с времето, след завръщането й, между тях се изгражда силна връзка.

Харесва ми, че има и развитие на главната героиня - Джудит, и според мен Мария силно спомогна за това. Тя успява да си стъпи на краката, да излезе от калта, възвръща себеуважението си и става една идея по - уверена. Отказва да се крепи чрез представите си за Лукас.


Да си тръгнеш. Какво спокойствие носи едно такова решение. Странно, нали? След агонията, идеята да си тръгнеш те вцепенява. Но след вцепенението започваш да мислиш ясно.



Приятелството между Мария и Джудит е неочаквано, по - епично и затрогващо от любовната история. Мария вижда в нея неща, които другите не виждат. Тя първа й се притичва на помощ на Джудит, първа й отказва подкрепа, връща й щастието. Освобождава я. Тя подхожда към Джудит правилно, докато Лукас се държи глупаво и егоистично през по-голямата част от времето. 

Прелестните й очи бяха червени и подути от плач. Не знам защо изпитах толкова силно желание да направя нещо хубаво за нея. Скъсах най-червената ябълка и я поставих в скута й, където роклята й падаше между коленете. 
Тръгнах си. 
Чух как отхапа от ябълката. 
 
Съвсем накрая на книгата започнах да харесвам Лукас повече. Поведението му към Джудит става доста по - добро (не че някога се е държал кой знае колко зле, но все пак). Оказват се заедно срещу всички, но се справят и Джудит намира смелост да разкрие истината. Потресе ме разкритието колко много всъщност се променя тя от началото до края на книгата. 
Прочетете я!

П.С.: Силно се надявам да преведат и някои от другите книги на авторката. 




Нямаше как да не оставя тук и ревюто, което убеди мен да прочета книгата: