петък, 23 октомври 2015 г.

Ревю на ,,Когато кучетата плачат'' - Маркъс Зюсак



Ревю на първата книга от поредицата - ,,Аутсайдерът''.
Ревю на втората книга от поредицата - ,,Да се биеш с Рубен Улф''.


 ,,Когато кучетата плачат'' на Маркъс Зюсак е третата книга от поредицата за братята Улф. Тя е най - емоционално заредената книга от цялата поредица, има свои прелестен и завладяващ характер, което моментално я изстреля в класацията ми на първо място. Беше забавна, прочувствена до такава степен, че постоянно ме оставяше трогната и развълнувана. Стилът на автора страшно ми допада, както и невероятното му умение да прониква така силно в читателя чрез чувствата на героите, да изгражда една доста истинска обстановка. Книгата е написана по един непретенциозен и достъпен начин, красив именно със своята простота.
Най - същественото в книгата беше как отведнъж живота на Камерън се преобърна - но не, далеч не говоря за падение, а за издигане. Досега винаги той бе чувствал, че е в позицията на губещ. Но през цялото време е вървял именно към това, към което се стремями - понякога несъзнателно, но всичките му малки, трудно извоювани борби със самия него го водеха именно там, където принадлежи. Пътят му се беше разклонил много преди другите да забележат. Някак си дори навикът му да кръстосва улиците без посока говори много за него. За неговото търсене.

 Чувал ли си някога куче да плаче, Стив? Да вие така силно, че е направо непоносимо? Сигурно вият, защото са толкова гладни, че ги боли. Това е, което чувствам аз всеки ден от живота си. Толкова съм гладен да бъда нещо, да бъда някой.
 

Образа на Октавия ми се стори претупан и сякаш тя присъстваше в книгата повече заради Камерън, отколкото заради някакви собствени интересни странности. Като цяло се наблягаше на чувствата, които изпитват един към друг, което все пак не беше лошо. Имаше един цитат от книгата, който не ми излиза от главата:

Лицето на Октавия сякаш изплака насреща ми в тишината на нощта.
- Би ли дошъл да стоиш пред моята къща?

Мисля, че този въпрос най - силно показва отчаяната им нужда един от друг, от уюта, който може да им даде другия.

Случилото се с Рубен, досега винаги победител, пък показа, че никой не може да е вечно на върха. Даже смятам, че именно първата му загуба ще му помогне да разбере какво действително иска от живота, защото досега той само се бе лутал (точно като Кам, макар че той бе наясно с очакванията си), само че другите никога не успяваха да забележат неговата обърканост и блуждаене, считайки го за изцяло задоволен от начина си на живот. Но за мен Руб тепърва ще прозрява много неща за себе си, които не знае, и ако Маркъс Зюсак бе написал и още една книга от поредицата, бих искала да видя развитие на Руб.


Прочетете ли тази книга, гарантирано е, че Зюсак ще ви накара да обикнете едни герои, които няма как да бъдат забравени. Няма как да не успее да ви въздейства поне малко с този суров разказ за улицата, достойнството, първата любов, рисковете, които трябва да поемем по пътя си и хората, които остават до нас и ни подкрепят в нашето търсенe.


Има толкова много мигове, които трябва да бъдат запомнени, и понякога ми се струва,че ние всъщност изобщо не сме хора. Може би сме тъкмо това, миговете.
Мигове на слабост и на сила.
Мигове на спасение и какво ли още не. 


Какъв извод си извадих аз от книгата?

Кучетата наистина плачат, но всяко от тях по свои собствен начин.