понеделник, 12 октомври 2015 г.

Ревю на ,,Сянката на вятъра'' (Карлос Руис Сафон) - ''Има и по - лоши затвори от думите''



В деня, в който умра, всичко мое ще бъде твое. Освен сънищата.
 

,,Сянката на вятъра'' на Карлос Руис Сафон е книга, която мога да определя като брутална, но грациозна. Мистериозна, с готичeски елементи и невероятно очарование. Всеки един от героите ме спечели с различни качества и недостатъци, страхове и смели постъпки.
Тази книга притежава всички качества на първокачественото четиво. Собствена обстановка, силни персонажи, вълнуващ сюжет, в които обрати не липсват. Замайва всички сетива и кара сърцето ви да ускори ритъма си. Авторът има страхотен стил на писане и изчанчено въображение. Още в първите изречения имаше нещо във въздействието на тази книга, което ми напомняше за ,,Градът на сънуващите книги'' (ревю). А и имаше едно - две общи неща в сюжета. Но пък това само ме развълнува допълнително. 

В книгата се преплитат съдбите на Даниел и Жулиан Каракс. Даниел като дете попада на книга на Жулиан в Гробището на забравените книги - ,,Сянката на вятъра''. Завладян от книгата и чувстващ автора й като негов приятел, Даниел започва да издирва други негови книги. Но човек, представящ се като Лаин Кубер, дяволът в книгата на Жулиан, издирва книгите и ги изгаря. В последствие тайните, криещи се в миналото на любимия му автор, започват да засягат Даниел дори по - силно.   


  – Е, добре, това е една история за книги.
– За книги?
– За прокълнати книги, за човека, който ги е писал, за герой избягал от страниците на един роман с цел да го   изгори, за предателство и изгубено приятелство. История за любов и омраза, за сънищата, които живеят в  сянката на вятъра.


Разказах й как до тоя момент не съм си давал сметка, че това е история за самотници, за отсъствия и загуба, и че тъкмо по тази причина съм потърсил убежище в нея, докато се е сляла със собствения ми живот. Бях като човек, който се спасява с бягство в страниците на роман, защото онези, които му е нужно да обича, са само сенки, живеещи в душата на някой непознат.

 


Даниел притежава доста от моите лоши качества. На негово място бих взела почти същите решения, макар и да очевидно, че са идиотски. В началото на книгата той беше объркан, любопитен и постоянно бягащ в книгите, но с времето започна да открива своето място.
От персонажите мога да кажа, че любимeц ми бeше Фермин. Всичките му реплики бяха остроумни и мъдри, което ми напомня на моите философски изказвания. Като изключим Даниел, той е един от най - добре развитите образи.
Един от минусите на творбата бяха женските герои. Тук - там  беше загатнато какво се крие в душите им, но лично аз мисля, че им трябваше повече (визирам Беа и Пенелопе). 
Радвам се, че в края най - накрая можах да разбера Нурия Монфорт. Нейната самота и склонност към психическо самоунищожение, правят историята й трагична и несправедлива, точно колкото тази на Жулиан.
Сякаш историите на Даниел и Жулиан са малко или много подобни, за да се покаже как съдбата на един човек се разклонява според неговите избори.
  
Жулиан написа веднъж, че случайностите са белезите на съдбата. Няма случайности, Даниел. Ние сме марионетки, ръководени  от нашите несъзнавани желания.

Съдбата винаги се спотайва току зад ъгъла. Досущ като крадец, проститутка или продавач на лотарийни билети – това са трите й най-често срещани въплъщения. Онова, което съдбата никога не прави, са визити по домовете. Човек трябва сам да търчи след нея.
 

В книгата имаше и известна доза романс, която си беше на място. Любовните чувства бяха красиво описани, въпреки недовършените женски персонажи. Не беше плоско и изтъркано, не се натрапваше. 



Колкото по-безсъдържателно е времето, толкова по-бързо тече. Безсмисленият живот профучава покрай тебе като влак, който не спира на твоята гара.



Оптимист съм и си казвам, че колелото се върти и след спад някой ден трябва да последва възход. Според Беа изкуството на четенето бавно умира; то, казва тя, е интимен ритуал, защото книгата е огледало, в което виждаме само собствената си същност, защото в четенето влагаме и ума, и сърцето си, а добрите читатели се срещат все по-рядко с всеки изминал ден. Всеки месец получаваме оферти да продадем книжарницата, за да се превърне в магазин за телевизори, колано или еспадрили. Не могат обаче да ни изкарат оттук – освен с краката напред.


Препоръчвам книгата на всички с буйно въображение и страст към мистериите.


Искам да завърша ревюто с тази песен, която не мога да спра да свързвам със ,,Сянката на вятъра''. Просто има нещо в звученето на песента и клипчето, което все ми напомня за книгата. Дотам стигнах с манията си, че вече дори си представям Даниел и Беа като тези от клипчето.