четвъртък, 31 декември 2015 г.

Какво прочетох през Декември и пожелания за 2016


Първо искам да ви пожелая една чудесна нова година, през която да имате повече време за четене, писане на ревюта на книги и всичко, което обичате. Пътувайте, четете, забавлявайте се и не му мислете много. Благодаря на всички вас, които четете понякога недобре изказаните ми мнения за книги, които съм чела. Това значи много за мен!

Струва ми се подходящ момента и да направя списък на прочетените от мен книги през Декември:

Бяла като мляко, червена като кръв - Алесандро д'Авения

Угасване - Лиза Макман (очаквайте ревю на цялата поредица след около месец и нещо)

Бялата врана - Маркъс Седжуик

Морето на спокойствието - Катя Милей

Гондолата на времето - Ева Фьолер

Белжар - Мег Уолицър 

Остани, ако можеш. Замини, ако трябва. - Хелга Флатлан (очаквайте ревю догодина, ако въобще се навия, де)

Любов по време на глобално затопляне - Франческа Лия Блок (започната; ревю ще има)

Освен това след седмица-две най - вероятно ще пиша общо ревю на всички излезли книги от поредицата Заветите на Лориен - Питакъс Лор (след като прочета Възходът на номер девет).

Хипер изненадващо е за мен самата, че на повечето книги, които прочетох този месец, успях да напиша ревюта *самодоволна усмивка* и имам чувството, че нещата вървят доста добре.

Знам, че е малко раничко още, но честита нова година! 

сряда, 30 декември 2015 г.

Ревю на ,,Бялата врана'' - Маркъс Седжуик


Можете да кажете, че макар да не сте видели всяка една отделна врана на този свят, всяка врана, която сте виждали някога, е черна. Следователно съществува огромна възможност всички врани да са черни. Всъщност, вие сте приели за факт, че всички врани наистина са черни. Разбира се, ако някой ви покаже бяла врна, всичко ще се промени изцяло само за един миг.
Но всички врани са черни.
По същия начин си правите заключението, че никой не продължава да живее след смъртта. Няма ,,отвъд''. Няма бяла врана.
Но ако ви кажа, че съм виждала бяла врана? Само една. Една-единствена бяла врана.
Тогава какво?

,,Бялата врана'' на Маркъс Седжуик е магнетична, зловеща и в същото време провокираща читателя да се гмурне в едно яростно обмисляне на това, което знае (или по - скоро не знае) за живота и това след него. 

Историята в книгата е разказана от три различни гледни точки, тези на двете тийнейджърки – Ребeка и Ферелит, и тази свещеника, който преди два векa е обитавал днешната къща на Ферелит. Момичетата разкриват истината за ужасяващи експерименти, провеждани преди стотици години.

Книгата пленява и с описанията на някои от местата в измисленото малкото крайбрежно градче Уинтърфолд, където се развива действието - като на църквата ,,Света Мария'', полусрутена от прииждащото море.

 - Морето приижда. И никой не може да направи нищо, за да го спре. Така че това място просто трябва да изчака реда си, да изчака края си. Също като всички нас.

Харесах страшно много Ферелит. Тя се оказа дръзка, плашеща, мистериозна, и страшно манипулативна. Но преди всичко тя е безкрайно объркваща (имайки предвид постъпките й) и някак си твърде будна и мислеща за възрастта си. И въпреки че умее да разгадава хората толкова лесно или може би тъкмо заради това, тя е страшно самотна и търсеща отговорите на въпросите, които са си задавали свещеника и лекарят. Имаше нещо очарователно в това, че дори след като прочетох книгата, не могах докрай да разбера Ферелит. Авторът ни оставя в неведение за някои от причините за действията й, но това, което е очевидно е, че образа й почти изцяло движи книгата.

Можеш да имаш всичко, но никога няма да бъдещ силен колкото мен, ако не си умен колкото мен. Така виждам нещата аз. Всички тези тъпи деца в училището, всички тези тъпи учители. Всички тъпанари, с които трябва да се примирявам в Енорийската къща. Те може да са по - силни от мен или да имат повече пари от мен, или да са по - красиви от мен, но в крайна сметка няма да спечелят, защото аз притежавам преди всичко нещо, което ме прави по - добра. 
Умът ми.

Ребека беше по - скучната и обикновена героиня. Твърде наивна и емоционална, на моменти дори лигава. Нямаше голямо развитие около нейния образ, но личната история на баща й ми се стори интересна и тъжна, така че се радвам, че поне имаше някаква промяна в отношенията им.

,,Бялата врана'' е наелектризираща, ужасяваща и страхотно замислена и мисля, че би се харесала дори и на хора, които не са много запознати с хорър книгите като мен самата.



Ревю на ,,Белжар'' - Мег Уолицър


Знам също, че болката може да изглежда като безкрайна лента. Дърпаш ли, дърпаш. Събираш я при себе си и докато се трупа, не можеш да повярваш, че в края й има нещо друго. Нещо, което не е просто още болка. 
Но винаги има нещо накрая; нещо поне малко по - различно. Не знаеш какво ще е то, но е там.

 ,,Белжар'' на Мег Уолицър разказва историята на пет тийнейджъра, които са раздвоени между настоящето и миналото, между копнежа по онова, което са имали преди и им липсва сега. 

 Всички я случат много внимателно. Говорим за книгата, нали? А може би не. Говорим за себе си. Може би когато заговориш за някоя книга, в един момент започваш да говориш за себе си.  
 
След като се озовават в Дървения хамбар - училище пансион за деца, които са ''емоционално крехки''. Джам, Грифин, Сиера, Кейси и Марк биват записани в специален курс по литература, в който изучават единствено ,,Стъкленият похлупак'' на Силвия Плат и получават дневници, които се оказват необикновени.
Или по - скоро ги отвеждат на място, което е необикновено. Белжар, място, където времето е спряло, където всеки от тях може да получи желаното, но в същото време не могат да правят нищо, което вече не са. 
Този специален курс ги променя.
Спасява ги. 
Всички те се справят с нещо различно, но се чувстват еднакво пречупени. Това ги сближава. 
Всеки от тях има нужда да продължи напред, но не и смелостта да го направи. 
Всеки от тях се бои от промяната. 
В началото никой от тях не се интересуваше от болката на другия, бяха затворени всеки в своя малък и изолиран свят. 

Хората само разправят как вече нямало нужда да се чете литература – нямало да помогне на света. Всички трябвало да говорят мандарин и да се научат да програмират компютри. Повечето млади хора трябвало да се реализират като учени, техници, инженери и математици.
Да изглежда сериозно и разумно. Но не може човек да каже, че наученото в часа по литература няма значение. Че великите писатели не променят света.
Аз съм променена. Трудно е да го опиша, но е вярно. Думите са важни.

Тази книга има невероятна атмосфера. Авторката успя да ме накара да се чувствам като една от тази групичка деца. През цялото време бях на тръни, особено в края, и се чудех какво ще се случи. Трогнах се от начина, по който героите се подкрепяха. Радвам се, че успях да преживея това приключение заедно с тях. Те намериха начин да преодолеят собствените си задръжки, да си позволят да живеят отново.

Освен че книгата ме стопли и развълнува, ме и вдъхнови да прочета ,,Стъкленият похлупак'', от който прочетох само около 30 страници и сега знам, че трябва да имам тази книга.

Гласът. Не е важно само какво казваш. Важно е кой говори. 
Важно е чий е гласът.




вторник, 29 декември 2015 г.

Ревю на ,,Бяла като мляко, червена като кръв'' - Алесандро д'Авения


Веднъж един царски син седнал да обядва. Докато се хранел, порязал си пръста и капка кръв паднала върху изварата.
Тогава казал на майка си:
- Мамо, бих искал жена, която да е бяла като мляко и червена като кръв.
- Ех, синко, щом е бяла, няма да е червена, а ако е червена, няма да е бяла. Но търси, пък дано да намериш.

“Любовта на трите нара”
в книгата на Итало Калвино
“Италиански приказки”

 ,,Бяла като мляко, червена като кръв'' на Алесандро д'Авения е трогателна и завладяваща история за важността на мечтите, колебанията, страха и откриването на любовта там, където не сме очаквали, която поражда дори по - голям вихър от емоции у читателя.

Сюжетът се върти около Лео, типичен тийнейджър, който обича да играе футбол, смята учителите за "защитен животински вид'', който той се надява да изчезне веднъж завинаги, и се увлича по Беатриче, момиче с буйни червени коси, което все не намира смелост да заговори. Скоро обаче съдбата го изправя пред поредица от изпитания. Беатриче се разболява от левкемия.

Лео беше доста объркан в началото, но се промени толкова много с напредването на книгата. Изживях всички тези емоции чрез него, видях нещата през неговия поглед и това ме накара да го почувствам много близък. И все пак той успя да осъзнае истинските си чувства, да намери себе си. Повярва си, стана по-зрял, научи, че понякога любовта е спокойствие, подкрепа, чувство за принадлежност и най-после видя това, което беше пред очите му през цялото време. 

Силвия, най - добрата приятелка на Лео, много ми хареса като характер и поведение. Беше зряла, лоялна, момиче, на което може да се разчита, и се опитваше да налее акъл в главата на Лео, което си е доста смела и благородна мисия според мен. Радвам се, че те двамата намериха път един към друг, уповаваха се един на друг.

Тогава разбрах, че когато се изправиш пред свободата на морето, не е важно да имаш кораб, а място, където да отидеш, пристанище, мечта , заради която си струва да прекосиш простора.



Мечтателят, както го нарича Лео, е новият му учител по история и философия, който му помага да осъзнае собствените си способности, но накрая той научава дори повече от запознанството си с Лео.

Да подариш някому собствената си болка е най - красивия акт на доверие.

Беатриче за мен остана леко неясна като образ, едно момиче, над чиято глава е надвиснал буреносния облак на смъртта, притиснато към земята от знанието, че животът я напуска. Момиче, което вътрешно се бори със страха. 

После Беатриче заплаква и усмивката се смесва със сълзите. 
Приковал поглед в нея, аз се питам защо болката и радостта плачат еднакво.

Това е книга, до която си струва да се докоснете - е едновременно трагична, красива и вдъхновяваща, точно като живота. (Тиражът е изчерпан, но може да си я свалите от тук.)


неделя, 27 декември 2015 г.

Winter Is Coming Book Tag




1.Сняг: Красиво е когато всичко е засипано с него, но след това започва да се топи – Книга/Поредица, която сте харесвали в началото, но по средата вече сте изгубили интерес.
Кръвни връзки - Ришел Мийд. Всичко беше наред, дори прекрасно, до третата книга, но след това стана отегчително. Дори не знам как успях да прочета четвъртата и петата книга.

2.Снежинка: Нещо красиво и винаги различно – Изберете книга, която се отличава от всички останали книги, които сте чели. 
Може би книгата, която чета в момента - Остани, ако можеш. Замини, ако трябва. на Хелга Флатлан. По принцип съм чела малко скандинавска литература, но съм забелязала, че повечето им книги са написани по някак необикновен и леко странен начин, който ми харесва.

3.Снежен човек: Винаги е забавно да направите един със семейството си. - Книга, която е подходяща за цялото семейство.
 
Не съм сигурна, че има книга, която всички в семейството ми биха харесали. Доста различни вкусове имаме.

4.Коледа - Книга, която носи радост и ви е накарала да се стоплите отвътре, докато сте я чели.
Тук няма как да не кажа Гондолата на времето - Ева Фьолер.

5.Дядо Коледа: Той носи чудесни подаръци. - Желана от вас книга, която искате да получите за Коледа.
Коледа вече мина и получих всички книги, които си бях поискала, като повечето си закупих сама на Параира на книгата, получих по 2 от майка ми и още толкова от приятели. Но все пак ще изброя няколко от тях:
Бялата врана - Маркъс Седжуик
Възходът на номер девет
- Питакъс Лор
Обещам ти провал - Педру Шагаш Фрейташ
Белжар
- Мег Уолицър
Ангелология
- Даниел Трусони
Стъклените книги на крадците на сънища
- Гордън Далкуист

6.Целене със снежни топки: Понякога може да боли когато те ударят. - Книга, която ви е накарала да изпитате силна емоция като тъга или гняв.
От тези, които четох наскоро - Морето на спокойствието - Катя Милей. Иначе Списъкът на омразата - Дженифър Браун също може да влезе в тази категория.

7.Пързаляне: Всички го обичахме, когато бяхме малки – Книга, която сте харесвали когато сте били деца.
Матилда - Роалд Дал, Вещиците - Роалд Дал и Приказка без край - Михаел Енде. Все още си ги обичам много.
  
8.Книга, която ви е разочаровала
Не че ме е разочаровала, но очаквах повече от Всички наши места - Дженифър Нивън. 
9.Елен: Нещо, което ни е скъпо. - Книга, която има сантиментална стойност за вас
Флорънс и Джайлс - Джон Хардинг и Когато кучетата плачат - Маркъс Зюсак.

Ревю на ,,Гондолата на времето'' - Ева Фьолер




You must remember this
A kiss is just a kiss
A sigh is just a sigh
The fundamental things apply 
As time goes by.
                                                     Herman Hupfeld



Няма и пет минути след като завърших ,,Гондолата на времето'' на Ева Фьолер, седнах да пиша за нея, защото просто бях толкова развълнувана.

Онова, което първоначално ме провокира да се насоча към нея, всъщност беше, че съм била във Венеция и това магическо място продължава да буди у мен възхищение. Авторката е успяла да направи най - важното - да съхрани атмосферата на Венеция, която и в днешно време е запазена такава, каквато е била през 15 век, да я опише точно толкова пищна, колкото е в действителност. Имаше точното количество описания и действието се развиваше с нормална скорост.
И това в съчетание с пътуване във времето? Комбинацията е наистина съвършена.
Начинът на писане на авторката също оказа влияние върху мен, докато четях книгата. Беше свежа, ненатоварваща и запленяваща.

Седемнайсетгодишната Ана, прекарва лятната си ваканция със семейството си във Венеция. Обаче плановете й тотално се объркват, когато случайно (или не?) бива бутната в червена гондола, което дори само по себе си е странно, защото всички гондоли там са черни. И преди да получи шанса да слезе, всичко изчезва пред очите й. Когато обаче се събужда, осъзнава, че се е озовала в 15 век, 1499-а годината.
 


Ана беше страхотна героиня. С нейното чувство за хумор и леко неадекватни, но пък страшно забавни реакции, ми стана моментално любимка. С времето тя се прояви и като изключително оправна, научи се да се справя, както може според обстоятелствата, без всички луксове на 21 век. Нямаше скучни моменти в книгата и то изцяло благодарение на нея. Постоянно се озоваваше в опасни ситуации, измъкваше се, биеше се (докато пишех последното, не можах да сдържа усмивката си).

Харесах и Себастиано, макар че в началото на книгата бях също толкова вбесена, колкото и Ана от това, че само се правеше на много мистериозен и отказваше да й обясни какво се случва, което беше страшно мръснишко от негова страна. След това обаче ми стана по - симпатичен, защото се откри повече.
Макар че сближаване на Себастиано и Ана ми изглеждаше твърде нереалистично, прибързано и претупано. Мисля, че трябва да имат повече моменти заедно, повече разговори за интересите си и т.н., вместо кроене на планове за залавянето на злодеите. Надявам се, че във втората книга ще бъде наблегнато върху взаимоотношенията им. 

Приятни ми бяха и останалите герои - особено Барт, Клариса, Есперанца, Хосе, Тревизан, Доротея и Матиас (аз май току - що изброих всички герои в книгата!). 

Идеята за "бариерата", която спира пътешествениците във времето да издадат нещо от бъдещето на хора от време преди тяхното, беше много добра. Интересно ми беше и това, че когато някой, който не е пътешественик във времето или няма специална мисия, забравя за предишния си живот и въпреки че се е озовал в друго време преди секунди, вече има къща там и близки, които да му помогнат да се приспособи.

Затворих книгата с усмивка на лицето и съм сигурна, че ако вие я прочетете, ще направите същото.

П.С.: В края на май месец излиза и втората книга!

Благодаря на издателство Ибис за предоставената възможност.
  



понеделник, 21 декември 2015 г.

Ревю на ,,Морето на спокойствието'' - Катя Милей


,,Морето на спокойствието'' на Катя Милей се оказа едновременно забавна, на моменти плашещо емоционална и красива история за болката, силата, омразата, любовта, надеждата и всичко останало, което се крие под повърхността.

Настя е момиче, което крие всичко в себе си, и се старае да не издаде тайните си. Тя не говори, а причината за това е обвита в мистерия. Облича се изцяло в черно и носи страшно много грим, надявайки се да отблъсне всички от себе си по този начин. Отнето й е едно от най - важните за нея неща - музиката, способността да свири. И не само това.. 
Разбрах Настя от първата страница на книгата и страдах с нея. От всички герои нея си я харесвам най - много, защото въпреки всичко тя успяваше някак да продължи да се бори, не се остави на умората и разрушението.



Джош е момче, около което всички измират (буквално!). Изолиран е от всички деца в училище, всички освен Дрю, най - добрия му приятел. Не можах да го обикна съвсем (Джош), въпреки че разбрах положението му. С неговите празноглави постъпки все ме изкарваше от равновесие. В началото ми се стори ми супер скучен и простоват като персонаж. Честно казано, ако не беше връзката между него и Настя, щях да предпочета да не присъства в книгата. Отнасяше се в началото доста грубо с нея, което не беше нещо, което очаквах от някой, който знае какво е да си самотен.. В последствие започнах да го харесвам повече  И въпреки на моменти предимно негативното ми отношение към Джош, трябва да призная, че той и Настя имаха своите моменти - тъжни, щастливи, трудни и винаги чувствени. И двамата се учеха да обичат. Въпреки че правеха грешки и се отдалечаваха един от друг, никога не можеха да останат за дълго на разстояние един от друг, защото се нуждаеха от подкрепата на другия.
Дрю е страшно забавен, разведряваше обстановката, за радост, все пак мисля, че е излишно да споменавам, че Настя и Джош не са от най - веселите хора през по - голямата част от времето. Той е свикнал да се държи като задник и не позволява на хората да го опознаят истински. Настя видя неговите добри качества и мисля, че така между тях се зароди приятелство и той наистина започна да се интересува от нея. Той израсна от началото до края на книгата. Видя и по - тъмната страна на живота, до която преди не се беше докосвал.


Не бих казала, че действието беше динамично, но това далеч не значи, че не бе вълнуваща книга и не четеше леко. По - скоро авторката протакваше до последно, което се оказа доста добър подход, защото краят беше наистина грандиозен. Отгръщах и отгръщах страниците, без да мога да спра. Когато я затворих, у мен имаше едно хубаво чувство.
Обичам тази книга.

- Когато погледнеш към нея, какво чувстваш? ... Радост, страх, нужда, отчаяние, любов, похот?
- Да!
- Да, какво?
- Всички.




петък, 20 ноември 2015 г.

Ревю на ,,Предимствата да бъдеш аутсайдер'' - Стивън Чбоски



Приемаме любовта, която си мислим, че заслужаваме.


,,Предимствата да бъдеш аутсайдер'' на Стивън Чбоски е книга, която отдавна исках да прочета.
Книгата е написана под формата на писма от Чарли, главния герои, към неизвестен получател, в които той споделя всичко, което се случва в живота му. Написана е по увлекателен и лек начин, но засяга важни теми и то доста задълбочено. Харесва ми, че авторът не е пресилил историята, не я е наситил с изкуствен драматизъм. Тъкмо обратното. Така е доста по - естествена, отколкото би била иначе. В книгата има много чувства, редуват се забавни и тъжни моменти.



Почти всички герои имаха своите красиви, смислени реплики и постъпки, които ми помогнаха да ги опозная, да се докосна до тях.   
 
Чарли едновременно е някак си по - зрял от другите и не е. Зрял е по отношение на нещата, които виждаш в другите, в света, самият факт, че въобще се оглежда около себе си го показва. Но в същото време той до голяма степен не притежава емоционална интелигентност, не знае как да се държи с другите и общуването доста му куца. В началото поведението му някак ме объркваше, но постепено всичко добива смисъл и си идва на мястото.
 
Отношенията в семейството на Чарли бяха привидно нормални, но беше очевидно, че никой в семейството му не го познава особено добре, а понякога той се чудеше дали и той ги познава. Сякаш роднините му просто не му обръщаха достатъчно внимание, погълнати изцяло от собствените си грижи. Частта със случилото се със сестра му и това, което той направи за нея, ги сближиха донякъде, което много ме зарадва.

Приятелството му с Патрик и Сам е една от централните теми в книгата. Той е почти опиянен от това, че най - после чувства някого близък, и бързо се привързва към тях. Чарли сякаш се страхува да не съсипе това прекрасно и непознато за него явление, току що появило се в живота му. В някакъв момент обаче започва да се чувства на мястото си сред новите си приятели и да се отпуска, да споделя мислите си пред тях.

Готино е, че действието в книгата се развива през 1991-1992, така че няма мобилни телефони и хората си записват музика на касети. Боже, иска ми се да беше така и сега!  

Историята на Чарли ни показва, че всяко едно събитие в живота ни оставя своя белег, дори и да си мислим, че не е оказало въздействие върху нас. И в някакъв момент, когато останем беззащитни, всички тези преживявания се натрупват и изведнъж рухваме под тежестта им. Че гадните неща рано или късно ни застигат и ние трябва да се научим да не им позволяваме да ни нараняват твърде много, да се справяме с тях. Че болката си е наша и не трябва да я омаловажаваме. Че всеки заслужава поне веднъж да се почувства безкраен.

Препоръчвам ви не само да прочетете книгата, но и да гледате и филма (с участието на Логан Лърман, Ема Уотсън и Нина Добрев), защото го смятам за една от най - добрите филмови екранизации по книги. Запазени са чувствата от книгата, както и идеята на автора! 





неделя, 8 ноември 2015 г.

Ревю на ,,Цялата истина в мен'' - Джули Бери



 Тази нощ луната се показа. Излязох да я гледам. Катереше се бавно към върховете на клоните. Така тиха.
Спомних си. Нощ след нощ нейната тишина ме успокояваше. Колко ужасяващо черни бяха нощите без нея. Но тя винаги се връщаше.
Тя беше единственият ми приятел през всички години с него.
И все още е.
Моето единствено успокоение.


,,Цялата истина в мен'' на Джули Бери е силно емоционална, лирична и въздействаща книга, която ни показва, че понякога думите не са достатъчни. Харесва ми начина на писане на авторката, с къси и ясни изречения. Не е префърцунен или дразнещо многословен, леко ми напомня на този на Маркъс Зюсак. Смятам, че това е истинския талант - с по - малко думи да разкриеш най - точно и грозното, и красивото и не да докоснеш читателя, а направо да бръкнеш в него по, колкото и да е странно, най - грациозния начин.

Като цяло книгата описва живота на Джудит, която бива отвлечена на четиринайсет годишна възраст, след като вижда нещо, което не е трябвало да види. Когато след две години се връща обратно в селцето, нещо в нея е различно. Гласът й е ограбен. Историята не е особено заплетена, но определено не и така проста, както изглежда отначало.


Големите ми очаквания от тази книга, с ръка на сърцето мога да кажа, са изцяло удовлетворени. Въпреки че започва колебливо, след 50-тата историята набира скорост и изведнъж придобива съвсем различен облик. Промяната е толкова бърза и неочаквана, че хваща читателя абсолютно неподготвен. В началото Джудит е страшно самотна, изолирана от всички, подигравана и единствената й опора са чувствата й към Лукас, който пък ще се жени за друга. Всъщност тя сякаш го харесва, защото той e въплъщение на това, което тя самата иска да бъде. Той е уважаван, желан, хората го виждат като достоен, докато отношението на всички в селцето към Джудит беше отвратително. Те са идеален пример за едни необразовани, ограничени и жестоки хора. Самата й майка й забранява да прави дори и най - малки опити да проговори, унижава я и я обижда. В началото поведението на брат й също не е добро, но всъщност с времето, след завръщането й, между тях се изгражда силна връзка.

Харесва ми, че има и развитие на главната героиня - Джудит, и според мен Мария силно спомогна за това. Тя успява да си стъпи на краката, да излезе от калта, възвръща себеуважението си и става една идея по - уверена. Отказва да се крепи чрез представите си за Лукас.


Да си тръгнеш. Какво спокойствие носи едно такова решение. Странно, нали? След агонията, идеята да си тръгнеш те вцепенява. Но след вцепенението започваш да мислиш ясно.



Приятелството между Мария и Джудит е неочаквано, по - епично и затрогващо от любовната история. Мария вижда в нея неща, които другите не виждат. Тя първа й се притичва на помощ на Джудит, първа й отказва подкрепа, връща й щастието. Освобождава я. Тя подхожда към Джудит правилно, докато Лукас се държи глупаво и егоистично през по-голямата част от времето. 

Прелестните й очи бяха червени и подути от плач. Не знам защо изпитах толкова силно желание да направя нещо хубаво за нея. Скъсах най-червената ябълка и я поставих в скута й, където роклята й падаше между коленете. 
Тръгнах си. 
Чух как отхапа от ябълката. 
 
Съвсем накрая на книгата започнах да харесвам Лукас повече. Поведението му към Джудит става доста по - добро (не че някога се е държал кой знае колко зле, но все пак). Оказват се заедно срещу всички, но се справят и Джудит намира смелост да разкрие истината. Потресе ме разкритието колко много всъщност се променя тя от началото до края на книгата. 
Прочетете я!

П.С.: Силно се надявам да преведат и някои от другите книги на авторката. 




Нямаше как да не оставя тук и ревюто, което убеди мен да прочета книгата:


понеделник, 2 ноември 2015 г.

November TBR


Тъй като си накупих страшно много книги вчера на намалението на Сиела, както и в края на Октомври, е време да си направя първото TBR. Ето го списъка по реда, в който си купих/ избрах книгите:

~ ,,Принцът на мъглата'' - Карлос Руис Сафон
Вълнувам се толкова да прочета една от най - ранните творби на този прекрасен автор ^^
~ ,,Бдение'' - Лиза Макман
Нямах абсолютно никакво намерение да си я купувам, но беше намалена на 5 лв. в Хеликон и не можах да се сдържа. 
~ ,,Сезонът на костите'' - Саманта Шанън
Всъщност възнамерявах да си закупя тази книга още на предишното намаление на книгите на Сиела, но ето, че вече си е моя.
Страшно се радвам, че успях да се докопам до тази книга, защото докато това стане, обиколих Сиела и Хеликон, а там я нямаха. А в Гринуич беше последната бройка. Сериозно?!
~ ,,Границата'' - Робърт МакКамън
~ ,,Бъдеще'' - Дмитрий Глуховски
~ ,,Морето на спокойствието'' - Катя Милей
Тази ще си я купя в края на Ноември, в случай че взема, че приключа с другите по - бързо (Никакъв шанс!), ако не си остава за Декември. 



 

неделя, 1 ноември 2015 г.

Ревю на ,,Капан за върколаци'' - М. Д. Лаклън



 - Какво е името ти? - попита тя.
 - Имената са като дрехите, госпожо. Имам много.
 - И кое носиш тази нощ?
 Богът се усмихна, думите й явно му харесваха. Докосна устните й с вълчата муцуна и каза:
  - Името ми е Горест. Искаш ли да научиш още?
  - Да - отвърна момичето, вдишвайки неговото ухание на нещо красиво, необикновено и обгорено. - Искам да науча още.
Той близна устните й с езика си и прошепна: 
 - И твоето име е същото.


,,Капан за върколаци'' на М. Д. Ланклън дава един интересен поглед към скандинавската митология. Брутална, но омагьосваща и екзотична книга. Стилът на автора е ненатоварващ, което си е направо постижение, имайки предвид трагичността на събитията, които описва.
Викингският крал Аутун отива в англосаксонско село с воините си, убеден, че там ще открие дете на боговете, дете, което ще поведе народа му към слава и величие. Обаче намира не едно момчета, а две. Неговите събратя се жертват в битка, за да остане скрит произхода на сина на Аутун. Дава едното момче на вещиците, обитаващи пещерите на Тролската стена, а другото се превръща в негов наследник.
Могъща, дива и непредсказуема история, която ще ви зареди с най - разнообразни чувства и нетърпение да разгадаете героите. Единственото гарантирано нещо е, че ще се наслаждавате на всяка страница. Ще четете за кървави и безмилостни битки, мистични руни,
предателства, предкланяне през безумни богове и какво ли още не.
Действието можеше да се забърза на някои места, но в средата и края си беше добре.
Персонажите са най - разнообразни и дори и злодеите имат с какво да те грабнат. Не ми допадна обаче любовния триъгълник, въпреки че не беше така дразнещо изявен както в някои други книги.. Просто ми се ще да го нямаше изобщо! На моменти страшно се ядосвах на Вали и Адисла, било то заради някоя абсурдна реплика или някое почти непростимо действие (или липса  на такова) към Фейлег, който харесах доста, макар че образа му ми се видя леко претупан и незавършен. Но пък съм готова да опростя тези несъвършенства на автора, защото всичко друго беше просто брилянтно - обстановката, магическите елементи, както и тези прекрасни имена!
Беше ми тъжно, задето Фейлег още отрано е бил откъснат от единственото семейство, което е познавал, и е бил принуден да оцелява, както може, да загърби човешката част от себе си и да бъде единствено вълк.

На петнайсет Фейлег виждаше като вълк и мислеше като вълк, имаше здраво като камък тяло и зъби, превърнали се в оръжие. Планинските ветрове фучаха в ума му, чужд на миналото и бъдещето, той живееше в настоящия миг и размишляваше не повече от някоя снежинка.

Малка къща с изтърбушен от бурите покрив. Валеше с Фейлег реши да се подслони вътре. Двукраки и четирикраки плячкаджии отдавна бяха отнесли всичко ценно, но още имаше следи от някогашните обитатели - счупена хурка на пода, протъркана обувка, дори малка паянтова табуретка. В дъното щеше да се опази по - добре от дъжда, но той реши да остане по средата, където е бил отворът за дима. Не знаеше защо инстинктът го накара да изправи табуретката и да седне на нея - не бе правил това от почти десет години. И тогава видя в спомена своите сестри до огнището, баща си, седнал да пие, грамаден и мълчалив, на скамейка в единия края, майка си, заета да кърпи дрехи. Това беше неговата къща, където живя седем години. Не умееше да се справя с чувствата, които споменът пробуди, и излезе в дъжда. Повече не отиде на това място.

Хареса ми начина, по който беше описана кралицата на вещиците, Гулвейг, както и особено странните начини, по които увеличаванеше мощта си. Потрисаше ме възрастта й, само на десет години е, и това караше постъпките й и външния й вид да ми се виждат още по - зловещи. Като персонаж тя ми допадна може би дори повече от Фейлег, макар че си беше доста луда, опасна и способна на какво ли не (а може би именно заради това!). Начинът й на живот направо ми смрази кръвта - в подобна тъмнина, - а в края на книга - и в самота, подлагайки се на всякакви мъчения.. Кой не би си изгубил ума, ако беше на нейно място! Нейната дарба си е истинско проклятие.

Във висшите си равнища магията се състои от чувства. Изострила усета си през годините в мрака, кралицата на вещиците знаеше, че хладната мисъл не постига нищо. За да осъществи замисъла, нужно беше просто да започне, да хване онези невидими нишки на агонията, на отчаянието и да изтъче с тях нещо повече от простия им сбор.

Браги също ми беше фаворит - хубавото в него е чувството му за хумор, лоялността му, лекия начин, по който приема живота. Просто няма как да не ви оправи настроението!
Сайтада пък ме спечели със смелостта си, безпощадната си решителност и вълнуващата си история.
Препоръчвам книгата на всички любопитни читатели, със страст към мистериозните и нетипични книги.

петък, 23 октомври 2015 г.

Ревю на ,,Когато кучетата плачат'' - Маркъс Зюсак



Ревю на първата книга от поредицата - ,,Аутсайдерът''.
Ревю на втората книга от поредицата - ,,Да се биеш с Рубен Улф''.


 ,,Когато кучетата плачат'' на Маркъс Зюсак е третата книга от поредицата за братята Улф. Тя е най - емоционално заредената книга от цялата поредица, има свои прелестен и завладяващ характер, което моментално я изстреля в класацията ми на първо място. Беше забавна, прочувствена до такава степен, че постоянно ме оставяше трогната и развълнувана. Стилът на автора страшно ми допада, както и невероятното му умение да прониква така силно в читателя чрез чувствата на героите, да изгражда една доста истинска обстановка. Книгата е написана по един непретенциозен и достъпен начин, красив именно със своята простота.
Най - същественото в книгата беше как отведнъж живота на Камерън се преобърна - но не, далеч не говоря за падение, а за издигане. Досега винаги той бе чувствал, че е в позицията на губещ. Но през цялото време е вървял именно към това, към което се стремями - понякога несъзнателно, но всичките му малки, трудно извоювани борби със самия него го водеха именно там, където принадлежи. Пътят му се беше разклонил много преди другите да забележат. Някак си дори навикът му да кръстосва улиците без посока говори много за него. За неговото търсене.

 Чувал ли си някога куче да плаче, Стив? Да вие така силно, че е направо непоносимо? Сигурно вият, защото са толкова гладни, че ги боли. Това е, което чувствам аз всеки ден от живота си. Толкова съм гладен да бъда нещо, да бъда някой.
 

Образа на Октавия ми се стори претупан и сякаш тя присъстваше в книгата повече заради Камерън, отколкото заради някакви собствени интересни странности. Като цяло се наблягаше на чувствата, които изпитват един към друг, което все пак не беше лошо. Имаше един цитат от книгата, който не ми излиза от главата:

Лицето на Октавия сякаш изплака насреща ми в тишината на нощта.
- Би ли дошъл да стоиш пред моята къща?

Мисля, че този въпрос най - силно показва отчаяната им нужда един от друг, от уюта, който може да им даде другия.

Случилото се с Рубен, досега винаги победител, пък показа, че никой не може да е вечно на върха. Даже смятам, че именно първата му загуба ще му помогне да разбере какво действително иска от живота, защото досега той само се бе лутал (точно като Кам, макар че той бе наясно с очакванията си), само че другите никога не успяваха да забележат неговата обърканост и блуждаене, считайки го за изцяло задоволен от начина си на живот. Но за мен Руб тепърва ще прозрява много неща за себе си, които не знае, и ако Маркъс Зюсак бе написал и още една книга от поредицата, бих искала да видя развитие на Руб.


Прочетете ли тази книга, гарантирано е, че Зюсак ще ви накара да обикнете едни герои, които няма как да бъдат забравени. Няма как да не успее да ви въздейства поне малко с този суров разказ за улицата, достойнството, първата любов, рисковете, които трябва да поемем по пътя си и хората, които остават до нас и ни подкрепят в нашето търсенe.


Има толкова много мигове, които трябва да бъдат запомнени, и понякога ми се струва,че ние всъщност изобщо не сме хора. Може би сме тъкмо това, миговете.
Мигове на слабост и на сила.
Мигове на спасение и какво ли още не. 


Какъв извод си извадих аз от книгата?

Кучетата наистина плачат, но всяко от тях по свои собствен начин.

петък, 16 октомври 2015 г.

Ревю на ,,Да се биеш с Рубен Улф'' (Маркъс Зюсак) - Книга, в която борбата е по - важна от победата


Ревю на първата книга от поредицата - ,,Аутсайдерът''.
Ревю на третата книга от поредицата - ,,Когато кучетата плачат''.



 Една книга за значението на борбата и незначителността на победата в обичайния й смисъл.

,,Да се биеш с Рубен Улф'' е втората част от поредицата за братята Улф.
Маркъс Зюсак вдига летвата наистина много високо с втората книга. Първата несъмнено беше симпатична, добро начало, но втората.. просто разбива конкуренцията. Харесва ми, че се съсредоточава не само върху Кам, но и върху Руб, разгръщат се нови негови страни.
,,Да се биеш с Рубен Улф'' притежава някакво особено очарование, сурова красота. Трябва да си призная, че я четях с постоянно лепната на лицето усмивка. В някои книги съм срещала страшно по - необичайни идеи. Но тази поредица достигна до мен много по - силно от всяка друга. Изградих здрава връзка с героите и дори имам чувството, че сякаш аз съм я написала. 
В Камерън виждам свое отражение, което в началото ми се видя леко смущаващо и странно. Но неговата лоялност, стремеж към това да бъде разбран и някой да държи на него плашещо ми напомня моята собствена особа.


Мисля си за мачовете, които знаеш, че ще спечелиш, за мачовете, които знаеш, че ще загубиш, и за другите, за които не знаеш. Мисля за мачовете между тях.
Сега аз гледам към улицата.

И заговарям.
Казвам го.
– Не губи сърцето си, Руб.
Брат ми отговаря много ясно, без да помръдне.
– Не се опитвам да го изгубя, Кам. Опитвам се да го намеря.

 
Докато Кам е неуверен, Руб изглежда като истински куражлия, само че той също вътрешно е объркан и измъчван от съмнения. Въпреки че на моменти е леко гаден, определено уважава брат си по някакъв негов си начин и винаги би се застъпил за него, когато стане напечено. Всъщност цялото семейство Улф, като една истинска глутница, въпреки различията си, доказва колко силно обвързани са помежду си и си пазят взаимно гърбовете. 

Всъщност тази поредица показва, че не всички момчета са незаинтересовани идиоти, които не оценяват нищо и никого. Че момчетата понякога също се чувстват самотни и отритнати.
Едно реалистично, запомнящо се, мъдро и бунтарско четиво, което сякаш остава недооценено в сянката на другите книги на Маркъс Зюсак, но за мен си остава най - голямото му постижение. Една от малкото поредици, които със следващата книга стават все по - интересни! Горещо препоръчвам!


понеделник, 12 октомври 2015 г.

Ревю на ,,Сянката на вятъра'' (Карлос Руис Сафон) - ''Има и по - лоши затвори от думите''



В деня, в който умра, всичко мое ще бъде твое. Освен сънищата.
 

,,Сянката на вятъра'' на Карлос Руис Сафон е книга, която мога да определя като брутална, но грациозна. Мистериозна, с готичeски елементи и невероятно очарование. Всеки един от героите ме спечели с различни качества и недостатъци, страхове и смели постъпки.
Тази книга притежава всички качества на първокачественото четиво. Собствена обстановка, силни персонажи, вълнуващ сюжет, в които обрати не липсват. Замайва всички сетива и кара сърцето ви да ускори ритъма си. Авторът има страхотен стил на писане и изчанчено въображение. Още в първите изречения имаше нещо във въздействието на тази книга, което ми напомняше за ,,Градът на сънуващите книги'' (ревю). А и имаше едно - две общи неща в сюжета. Но пък това само ме развълнува допълнително. 

В книгата се преплитат съдбите на Даниел и Жулиан Каракс. Даниел като дете попада на книга на Жулиан в Гробището на забравените книги - ,,Сянката на вятъра''. Завладян от книгата и чувстващ автора й като негов приятел, Даниел започва да издирва други негови книги. Но човек, представящ се като Лаин Кубер, дяволът в книгата на Жулиан, издирва книгите и ги изгаря. В последствие тайните, криещи се в миналото на любимия му автор, започват да засягат Даниел дори по - силно.   


  – Е, добре, това е една история за книги.
– За книги?
– За прокълнати книги, за човека, който ги е писал, за герой избягал от страниците на един роман с цел да го   изгори, за предателство и изгубено приятелство. История за любов и омраза, за сънищата, които живеят в  сянката на вятъра.


Разказах й как до тоя момент не съм си давал сметка, че това е история за самотници, за отсъствия и загуба, и че тъкмо по тази причина съм потърсил убежище в нея, докато се е сляла със собствения ми живот. Бях като човек, който се спасява с бягство в страниците на роман, защото онези, които му е нужно да обича, са само сенки, живеещи в душата на някой непознат.

 


Даниел притежава доста от моите лоши качества. На негово място бих взела почти същите решения, макар и да очевидно, че са идиотски. В началото на книгата той беше объркан, любопитен и постоянно бягащ в книгите, но с времето започна да открива своето място.
От персонажите мога да кажа, че любимeц ми бeше Фермин. Всичките му реплики бяха остроумни и мъдри, което ми напомня на моите философски изказвания. Като изключим Даниел, той е един от най - добре развитите образи.
Един от минусите на творбата бяха женските герои. Тук - там  беше загатнато какво се крие в душите им, но лично аз мисля, че им трябваше повече (визирам Беа и Пенелопе). 
Радвам се, че в края най - накрая можах да разбера Нурия Монфорт. Нейната самота и склонност към психическо самоунищожение, правят историята й трагична и несправедлива, точно колкото тази на Жулиан.
Сякаш историите на Даниел и Жулиан са малко или много подобни, за да се покаже как съдбата на един човек се разклонява според неговите избори.
  
Жулиан написа веднъж, че случайностите са белезите на съдбата. Няма случайности, Даниел. Ние сме марионетки, ръководени  от нашите несъзнавани желания.

Съдбата винаги се спотайва току зад ъгъла. Досущ като крадец, проститутка или продавач на лотарийни билети – това са трите й най-често срещани въплъщения. Онова, което съдбата никога не прави, са визити по домовете. Човек трябва сам да търчи след нея.
 

В книгата имаше и известна доза романс, която си беше на място. Любовните чувства бяха красиво описани, въпреки недовършените женски персонажи. Не беше плоско и изтъркано, не се натрапваше. 



Колкото по-безсъдържателно е времето, толкова по-бързо тече. Безсмисленият живот профучава покрай тебе като влак, който не спира на твоята гара.



Оптимист съм и си казвам, че колелото се върти и след спад някой ден трябва да последва възход. Според Беа изкуството на четенето бавно умира; то, казва тя, е интимен ритуал, защото книгата е огледало, в което виждаме само собствената си същност, защото в четенето влагаме и ума, и сърцето си, а добрите читатели се срещат все по-рядко с всеки изминал ден. Всеки месец получаваме оферти да продадем книжарницата, за да се превърне в магазин за телевизори, колано или еспадрили. Не могат обаче да ни изкарат оттук – освен с краката напред.


Препоръчвам книгата на всички с буйно въображение и страст към мистериите.


Искам да завърша ревюто с тази песен, която не мога да спра да свързвам със ,,Сянката на вятъра''. Просто има нещо в звученето на песента и клипчето, което все ми напомня за книгата. Дотам стигнах с манията си, че вече дори си представям Даниел и Беа като тези от клипчето.






неделя, 27 септември 2015 г.

Ревю на ,,Градът на сънуващите книги'' (Валтер Мьорс) - Полет из дебрите на въображението


(Не знам за вас, но на мен ми е най - трудно да пиша ревюта за книгите, които най - обичам. В такива случаи просто едва намирам думи да изразя възхищението си и никога не са достатъчно силни.. Но ще видим какво ще се получи.)


  Проблемът е, че за пари – за много пари! – не ни трябва грандиозна и гениална литература! Имаме нужда от ширпотреба. Нискокачествена, безвкусна, булевардна. Все повече и повече. Все по-дебели и нищо неказващи книги. Важна е само продажбата на хартия. Не думите върху нея.



 ''Градът на сънуващите книги'' на Валтер Мьорс е грациозна и дивна красота, чудо на езика, опияняваща магия, велико пътешествие, полет из дебрите на въображението. Невероятна образност на описанията. Влюбих се в тази книга от пръв поглед. Започвайки от обещаващото заглавие, намекващо за едно невероятно, запомнящо се четиво, приказните илюстрации и резюмето, пробуждащо диво нетърпение в човешката душа. Изключително въздействаща книга. Отгръщането на страниците й за мен бе същинско приключение. И колкото повече четях, толкова повече ми се четеше. Сграбчва те и те държи чак до края.. и дори след края, защото вече има дом в сърцето ти.




Във тъмни, хладни, празни стаи, 
където се кръстосват сенки бледи,
където древни книги сън сънуват 
за отминалите времена, когато са били дървета,
и въглищата раждали са диаманти, 
и никой не познавал светлина и милост -
е мястото, където онзи дух царувал,
наречен Сенчестия крал. 



Главният, герой, Змей Митоблудни, получава наследство от своя поетичен кръстник, Данселот, тайнствен ръкопис. Ръкопис така прекрасен и завладяващ, че Митоблудни си поставя за задача да открие неговия автор. Неговото търсене го отвежда в Книговището - Градът на сънуващите книги, град, където четенето е опасно и може не само да те нарани или да те отрови, но и да те убие.


Вероятно началото на Опасните книги е поставено, когато един книжен пират разцепил черепа на друг пират с тежка книга. И в този исторически миг станало ясно, че книгите са потенциално опасни! Оттогава методите за умъртяване с литература непрекъснато се умножават и усъвършенстват през вековете.


Колофоний Дъждосиянието пише, че по онова време някакво издателство импрегнирало по една своя книга от всеки тираж със смъртоносна отрова - и дори си правело реклама с това. Човек би си помислил, че изданията им са събирали прах по рафтовете, но е точно обратното: продавали се като топъл хляб.



Само да вметна, че много ми хареса Часът на дървото, поетичните четения вечер в Книговището, придружени от топлината на огъня и общо взето приятното чувство, същото, което ме обзема през зимните нощи, когато си чета и пия топъл чай.







От 
 книга връз книга издигнат,
отритнат, проклет,
съшит от мъртви прозорци,
населен от духове само,
от хартиени, кожени твари превзет,
е замъкът пъклен -
 място на лудост и звук,
наречен Двореца на сенките тук.




Митоблудни успява да се измъкне жив от Неговището, бунището, обитавано единствено от страховити същества и безброй книги. Хареса ми начина, по който Валтер Мьорс е описал личности като Фистомефел Смайк и Краля на сенките. А и запознанството на Митоблудни с Книгосъзданията, същества, чиято мисия е да научат цялото творчество на определен писател, беше изключително вълнуващо. 

- Литературата прониква в нас много повече, отколкото си мислим. При Книгосъзданията това дори е още по - силно.
- В смисъл? 
 - Във всякакъв смисъл. Нещата стоят така: рано или късно всяко Книгосъздание приема характера на поета, когото учи наизуст. Това е неизбежно. Съдбата ни е такава. По природа ние сме празни листа, които трябва да бъдат изписани, нямаме собствена индивидуалност..


Идеята за овладяването на Орм  беше просто великолепна.
Краят на книгата за мен беше вълнуващ и достоен, точно като за подобен литературен шедьовър.

понеделник, 31 август 2015 г.

The Sick Book Tag


1.Диабет - сладка книга, наистина сладка.
Може би ,,Целувка за Ана'' на Стефъни Пъркинс?

2.Едра шарка - книга, която си прочел веднъж и никога повече няма да прочетеш.
Несъмнено поредицата ,,Лукс'' на Дженифър Л. Арментраут.

3.Грип - книга, която се разпространява като вирус. 
,,Стъкленият трон'' на Сара Дж. Маас. Прочетох я преди повече от половин година, когато сякаш не беше така нашумяла и просто нещо не ми достигна.

4.Цикъл - книга, която четеш всеки месец, година или просто често.
,,Пленница на смъртта'' - Мег Кабът.

5.Безсъние - книга, която те е държала будна цяла нощ. 
,,Хекс Хол'' на Рейчъл Хокинс.

6.Амнезия - книга, която е забравена и се е провалила да остави траен отпечатък в теб, трайно впечатление. 
,,Здрач'' на Стефъни Майър.


7.Астма - книга, която те остави без дъх.   
,,Родена да умре'' на Елизабет Бъмилър и ,,Изида, господарката на нощта'' на Карин Йекел. Дължи се на това, че са биографични книги. Обожавам истинските истории. 

8.Недохранване - книга, която не дава храна за размисъл
,,Вестители'' на Цветелина Владимирова и ,,Академия за вампири'' на Ришел Мийд. Да не говорим, че сякаш първата тотално е откраднала идеята на втората. Приликите са просто очевидни.

9.Travel sickness - книга, която те отведе на пътуване през времето и пространството. 
,,Гондолата на времето'' - Ева Фьолер.